СИНЪТ НА БРАМИНА

Сидхарта Херман Хесе

 

На сянка край къщата, на слънце край речния бряг с лодки­те, под сянката на гората, под сянката на смокинята израсна Сидхарта, хубавият син на брамина[1], младият сокол, заедно с приятеля си Говинда - също син на брамин. Слънцето лееше загар по светлите му плещи, когато се къпеше по време на све­щените измивания, при свещените жертвоприношения. Сенки се вливаха в черните му очи, в манговата горичка по време на юношеските игри. когато майка му пееше песни по време на свещените жертвоприношения, и поученията на учения му ба­ща по време на беседите на мъдреците. Сидхарта отдавна вече участваше в беседите на мъдреците, упражняваше се с Говинда в словесна борба, упражнявате се с Говинда в изкуството да съзерцава, в службата на вглъбяването. Той вече умееше да из­говаря безшумно Ом[2] - думата на думите, да я казва безглас­но, в себе си чрез вдишване, и да я казва безгласно чрез издиш­ване, със съсредоточена душа, с чело, обкръжено от сиянието на ведро мислещ дух. Той умееше вече да разбира в съкровеността на съществото си Атман[3], неразрушимия, единосъщия с всемира.

Радост бликаше в сърцето на бащата за прилежния и жад­ния за знания син, той виждаше в него да расте мъдрец и жрец, първенец между брамините.

Наслада бликаше в гърдите на майката, когато го гледаше да върви, да сяда, да става - Сидхарта, силният, хубавият, кра­чещият със силни нозе, поздравяващият я със съвършена благопристойност.

Любов се събуждаше в сърцата на младите брамински дъ­щери, когато Сидхарта вървеше из улиците на града със сия­ещо чело, с царствен поглед и стройни бедра.

Но повече от всички го обичаше Говинда - неговият прия­тел, браминският син.

Той обичаше погледа на Сидхарта и милия му глас, обича­ше походката му и съвършената благопристойност на движени­ята му, той обичаше всичко, което правеше и казваше Сидхар­та, а най-много от всичко обичаше неговия дух, горещата му воля, високото му призвание. Говинда знаеше, че Сидхарта ня­ма да стане обикновен брамин, не ще бъде ленив, нито чинов­ник за жертвоприношения, нито алчен търговец на магични зак­линания, нито суетен, празен оратор, нито зъл, лукав жрец, ни­то пък добродушна глупава овца в стадото на мнозинството. Не, а също и той, Говинда, не искаше да стане от онези брами­ни, каквито ги има с десетки хиляди. Той искаше да последва обичания, прекрасния Сидхарта. И ако някога Сидхарта стане­ше бог, ако някога бъдеше приет от сияйните, Говинда щеше да го следва като негов приятел, негов спътник, негов слуга, негов копиеносец, негова сянка.

Всички обичаха Сидхарта. На всички той създаваше радост, на всички бе драг. Ала Сидхарта не си създаваше радост и сам на себе си не беше драг. Когато блуждаеше по розовите пътеки из смокиновата градина, когато седеше в синкавите сенки на го­ричката на съзерцанието, когато миеше тялото си в ежедневна­та очистителна баня, когато със съвършена хармония на движе­нията принасяше жертва в тъмносенчестата гора - той бе оби­чан от всички, бе радост за всички, но не носеше радост в сър­цето си. Спохождаха го непрестанно сънища и мисли, които идеха от водите на реката, от искрите на нощните звезди, от топящите се слънчеви лъчи, обземаха го томления и безпокойства на душата, идеха от дима на жертвите, излъхнати от Ригведа[4], струящи от учението на старите брамини.

Сидхарта бе започнал да чувства недоволство от себе си. Той бе усетил, че обичта на баща му, обичта на майка му, а също и обичта на приятеля му Говинда няма да могат завинаги да го направят щастлив, смирен и доволен. Той бе започнал да се догажда, че достопочтеният му баща, всичките му други учи­тели и мъдрите брамини вече са му предали най-дълбоката част от своята мъдрост, но тя е била излята в един очакващ съд, който не се е изпълнил, духът не е заситен, душата не е приласкана, сърцето не е намерило покой. Свещените къпания бяха нещо прекрасно, но се правеха с вода, не измиваха греха, не премахваха жаждата на духа, не разсейваха страха на сърцето. Превъзходни бяха жертвите и призоваването на боговете - но това ли бе всичко? Даваха ли жертвите щастие? Какво трябва­ше да се мисли за боговете? Наистина ли Праджапати[5] е сът­ворил света? Не е ли това дело на Атман, Единственият и не­повторимият? Не бяха ли и богооете като нас, подчинени на времето, преходни? Смислено и възвишено ли беше да им се принасят жертви? Кому другиму трябваше да се принасят жер­тви, кому другиму трябваше да се покланят, освен Нему, Един­ствения, Атман? А къде можеше да се срещне Атман, къде жи­вееше той, къде биеше вечното му сърце, къде освен в собстве­ното Аз, в най-съкровеното и неразрушимото, което всеки носи в себе си? Но къде беше това Аз, това съкровено и сетно нещо? Мъдрите учеха, че то не е плът и кръв, нито мисъл, нито съзна­ние. Къде всъщност се намираше то? Да стигнеш до това Аз, до себе си, до Атман - нима има друг път, който си струва да бъде търсен повече? Жалко, но никой не посочвате този път, никой не го знаеше - нито бащата, нито учителите и мъдреците, нито свещените жертвени песни! Всичко знаеха брамините и свеще­ните им книги, знаеха всичко, за всичко се бяха погрижили и за повече от всичко - за сътворението на света, за възникването на речта, за храната, за вдишването и издишването, за устройство­то на сетивата, за делата на боговете, - безкрайно много знаеха те - но струваше ли си да се знае всичко това, когато не се знаеше едното, единственото, най-важното, единствено важно­то?

Много стихове от свещените книги, особено в упанишадите[6] на Самаведа[7], прекрасни стихове, говореха за това съкро­вено, за това Аз.

Душата ти е целият свят - пишеше в тях, пишеше още, че в съня, в най-дълбокия си сън човек може да проникне в най-съкровеното си и да живее в Атман. Чаровна мъдрост имаше в тези стихове, всички познания на най-мъдрите бяха събрани тук, чисти като меда, събиран от пчелите. Не, не трябваше да се пренебрегва мощта на познанията, събрани тук и запазени от безброй поколения мъдри брамини. Но къде бяха брамините, къде жреците и мъдреците, къде изкупих елите на грехове, на които се бе удало не само да опознаят, но и да живеят според това най-дълбоко познание? Къде беше Вещият, който би мо­гъл чрез заклинания да изтръгне пребиваването си в Атман от съня в бодърствуването, в живота, във всяка крачка, в думите и делата? Сидхарта познаваше много достойни брамини, баща си преди всичко, непорочния, учения, най-достопочтения. Ба­ща му бе достоен за преклонение: благородно и смирено бе държанието му, животът му бе чист, словото му бе мъдро, светли и възвишени бяха мислите му. Но и той, който толкова знаеше, живееше ли в блаженство, намерил ли бе покой, или беше един от онези, които търсят и жадуват истината? Не трябваше ли той отново и отново да засища жаждата си от свещените изво­ри - от книгите, от лъкатушната реч на брамините?

Защо и той, безукорният, трябваше всеки ден да се отмива от грехове, всеки ден да се очиства отново и отново. Нима Ат­ман не беше в него, нима изворът на изворите не беше в собст­веното му сърце? Той, изворът на изворите, трябваше да бъде намерен в собственото Аз, него човек трябваше да притежава. Всичко останало бе само търсене, лутане по обиколни пътища, заблуда.

Такива бяха мислите на Сидхарта, това бе жаждата му, това бе мъката му.

Той често си повтаряше думите от упанишадата Чхандогия[8]: „Брахман[9] е сатиям, сиреч истински. Който знае това, той всеки ден навлиза в небесния свят." Често пъти небесният свят му се струваше близък, но той никога не бе успял да го достигне, никога не бе засищал напълно жаждата си. И от всич­ки мъдри и най-мъдри люде, които познаваше и от чийто поу­чения се ползваше, нямаше нито един, който да бе изцяло пос­тигнал този небесен свят, който да бе до край утолил вечната си жажда.

- Говинда - рече Сидхарта на приятеля си, - мили Говинда, ела с мен под банановото дърво, нека се отдадем на съзерца­ние.

Те отидоха под банановото дърво и седнаха - Сидхарта при него, а двадесет крачки по-нататък Говинда. И докато сядаше, готов да изрече Ом, Сидхарта прошепна стиха:

Ом е лък, стрела е душата, Брахман е цел на стрелата; да се улучи трябва на всяка цена.

Когато определеното време за съзерцание изтече, Говинда стана. Вечерта бе настъпила, вече бе време за привечерното свещено къпане. Той извика името на Сидхарта. Сидхарта не отговори. Сидхарта седеше вглъбен, очите му гледаха съсредо­точено към една далечна цел.

Върхът на езика му се подаваше малко между зъбите. Той изглеждаше, че не диша. Така седеше той, потънал в съзерца­ние, вглъбен в Ом, с душа, устремена като стрела към Брахман.

Веднъж през града на Сидхарта минаха самани, пустиннци, които отиваха на поклонение, трима сухи, изнурени мъже, нито млади, нито стари, с прашни окървавени плещи, почти голи, изгорели от слънце, съвсем самотни, чужди и враждебни към света, странници и мършави чакали в царството на хората. По­дир тях вееше горещото благоухание на тиха страст, на разру­шителното служене, на безмилостното обезсебяване.

Вечерта, след часа за съзерцание, Сидхарта каза на Говин­да: -Приятелю, утре призори Сидхарта ще отиде при саманите.

Той ще стане самана.

Като чу тези думи, Говинда пребледня, той съзря в застина­лото лице на приятеля си решение непоколебимо като излетяла от лъка стрела. От пръв поглед Говинда разбра: „Ето началото, сега Сидхарта тръгва по своя път, съдбата му започва да пуска кълнове, а с неговата - и моята." И той пребледня като суха бананова кора.

- О, Сидхарта - извика той, - ще ти позволи ли баща ти?

Сидхарта го погледна като човек, който се пробужда. С бър­зината на стрела той надникна в душата на Говинда и съзря в нея уплахата, съзря и предаността.

- О, Говинда - каза той тихо, - нека не хабим думите нап­разно. Утре с настъпването на деня ще започна живота на сама­на. Не говори повече за това.

Сидхарта влезе в стаичката, където баща му бе седнал на рогозка, спря зад гърба му и остана там прав, докато баща му почувства, че някой стои зад него. И каза браминът;

- Ти ли си. Сидхарта? Кажи за какво си дошъл. Сидхарта каза:

- С твое позволение, татко. Дойдох да ти кажа, че искам да напусна къщата ти и да отида при отшелниците. Искам да ста­на самана. Нека баща ми не бъде против това.

Браминът мълчете, мълча толкова дълго, че звездите пре­минаваха край малкия прозорец и гехниге съзвездия се проме­няха преди да се свърши мълчанието в стаичката. Безмълвен и неподвижен стоеше със скръстени ръце синът, безмълвен и не­подвижен седеше бащата върху рогозката, а звездите отмина­ваха по небосклона. И рече бащата:

- Не прилича на брамин да говори остри и гневни думи. Но недоволство изпълва сърцето ми. Не бих желал втори път да чуя тази молба от устата ти.

Браминът стана бавно. Сидхарта стоеше ням, със скръсте­ни ръце.

- Какво искаш? - попита бащата. Сидхарта каза:

- Ти знаеш.

Недоволен, бащата излезе от стаичката, потърси леглото си и си легна.

След час, понеже сънят не спохождаше очите му, браминът стана, пораздвижи се и излезе от къщата. Той надникна през малкия прозорец на стаичката и видя Сидхарта, който продъл­жаваше да стои със скръстени ръце, неподвижен. Светлата му горна дреха се белееше в полумрака. Обзет от безпокойство, бащата се върна в леглото.

След още един час, в който сънят не докосна очите му, бра­минът отново стана, поразтъпка се, излезе от къщата и видя, че месечината бе изгряла. Той надникна през прозореца на стаич­ката и видя, че Сидхарта стоеше неподвижен, със скръстени ръце, а върху голите му колене се оглеждаше светлината на ме­сечината. Изпълнен с грижа, бащата се върна при леглото.

И пак дойде след час, дойде и след два часа, надничайте през малкото прозорче и виждаше Сидхарта. който стоеше в полуздрача на светлината на месечината и звездите. И се връ­щаше пак от час на час, мълком, поглеждаше в стаичката, виж­даше Сидхарта, виждаше неподвижно стоящия, и сърцето му се изпълни с гняв, сърцето му се изпълни с безпокойство, из­пълни се с боязън, изпълни се с мъка.

И в последния нощен час, преди да настъпи денят, той се върна пак, влезе в стаичката и видя стоящия момък, който му се стори голям и чужд.

- Сидхарта - каза той, - какво чакаш?

- Ти знаеш.

- Все така ли ще стоиш и ще чакаш, докато стане ден, обед, вечер?

- Ще стоя и ще чакам.

- Ще се измориш, Сидхарта.

- Ще се изморя.

- Ще заспиш, Сидхарта.

- Няма да заспя.

- Ще умреш, Сидхарта.

- Ще умра.

- И предпочиташ да умреш, но да не послушаш баща си?

- Сидхарта винаги е слушал баща си,

- Тогава ще се откажеш от желанието си.

- Сидхарта ще направи каквото каже баща му.

Първият отблясък на деня нахлу в стаичката. Браминът ви­дя, че коленете на Сидхарта леко треперят, но по лицето му той не съзря трепет, очите му гледаха надалеч. Тогава бащата усе­ти, че Сидхарта вече не е при него и в родината си, че той го е напуснал.

Бащата докосна рамото на Сидхарта.

- Ти - рече той, - ще отидеш в гората и ще станеш самана. Ако намериш в гората блаженство, ела и го сподели. Ако намериш разочарование, върни се пак, за да принасяме заедно жер­тви на боговете. А сега иди и целуни майка си и й кажи, че тръг­ваш. За мен обаче е време да отида при реката и да направя първото си свещено къпане.

Той свали ръката от рамото на сина си и излезе. Сидхарта се олюля, когато се опита да тръгне. Но овладя тялото си, пок­лони се на баща си и се отправи към майка си, за да стори как­вото бе поръчал баща му.

Когато при първия блясък на деня той бавно с вдървени но­зе напусна тихия още град, при последната колиба се надигна една сянка, която се бе свила там, и се присъедини към поклон­ника: Говинда.

- Ти дойде - каза Сидхарта и се усмихна.

- Дойдох - каза Говинда.

 

ПРИ САМАНИТЕ

Вечерта на същия ден те настигнаха отшелниците, мърша­вите самани, и им предложиха да ги придружават и да им се подчиняват. Бяха приети.

Сидхарта подари облеклото си на един беден брамин, кой­то срещна но пътя. Останаха му само срамният пояс и неушитото наметало, което имаше цвят на пръст. Хранеше се само вед­нъж на ден, никога готвено.

Постеше петнадесет дни. Постеше двадесет и осем дни. Плътта по бедрата и страните му се стопи. Горещи сънища плам­тяха в разширените му очи, на изсъхващите му пръсти растяха дълги нокти, а на брадата му - сухи, остри косми. Погледът му ставаше леден, когато срещнеше жени; устните му се свиваха от презрение, когато минаваше през някой град с добре облече-ко те говореха за друго, освен за онези неща, които служенето и упражненията изискваха. Понякога двамата отиваха в селата, за да изпросят храна за себе си и за своите учители.

- Как мислиш, Говинда, - запита веднъж Сидхарта, когато пак отиваха да просят, - как мислиш, напреднахме ли? Постиг­нахме ли желаното?

Говинда отвърна:

- Ние учихме и продължаваме да учим. Ти ще станеш про­чут самана, Сидхарта. Бързо усвояваш всяко упражнение, чес­то старите самани ти се възхищават. Някой ден ти ще станеш светец, Сидхарта. Сидхарта каза:

- Приятелю мой, аз мисля другояче. Това, което до днес научих при саманите, о, Говинда, можех по-лесно и по-бързо да го науча във всяка кръчма в квартала на блудниците, каруцари­те и зароиграчите.

Говинда каза:

- Сидхарта се шегува с мен. Как сред онези клетници щеше да се научиш на съзерцание, на спиране на дъха, на надделяване на глада и болката?

Като че говореше на себе си, Сидхарта съвсем тихо про­мълви:

- Какво е съзерцанието? Какво е напускането на тялото? Какво е спирането на дъха? Това е бягство от нашето Аз, крат­котрайно освобождаване от мъката да бъдем онова, което сме, мимолетна упойка срещу болките и безсилието на живота. Съ­щото бягство, същото опиянение намира воловарят в хана, ко­гато пие няколко чаши оризово вино или прекипяло кокосово мляко. Тогава той не усеща себе си, тогава той не усеща вече страданията на живота, тогава той е безчувствен към всичко. Така заспал над чашата си с оризово вино, той намира същото,: което намират Сидхарта и Говинда, когато след дълги упражне­ния излизат от тялото си и пребивават извън своето аз. Така е, о, Говинда! Говинда подзе:

- Така казваш, о, приятелю, и знаеш, че Сидхарта не е пито воловар, нито пияница, а самана. Наистина, пияницата намира упоение, намира за кратко прибежище и спокойствие, но след това той се завръща от бляна в предишното си живеене, без да е станал по-мъдър, без да се е изкачил с няколко стъпала по-нагоре.

А Сидхарта продума с усмивка:

- Не зная, никога не съм бил пияница. Но зная, че аз, Сид­харта, намирам в съзерцанието само за кратко време упоение, и че съм също толкова далеч от мъдростта и спасението, колко­то е детето в майчината утроба, това зная аз, о, Говинда, това зная.

И друг един път, когато Сидхарта и Говинда напуснаха го­рата, за да изпросят в селото храна за братята и учителите си, Сидхарта почна да говори и каза:

- Е, Говинда, на правия път ли сме? Приближаваме ли се вече към познанието? Не се ли движим отново в кръг - ние, които искаме да се изтръгнем от кръговрата?

Говинда каза:

- Ние много научихме, Сидхарта, много още ни остава да научим. Ние не се движим в кръг, ние се движим нагоре, кръгът е спирала, и много стъпала вече изкачихме.

Сидхарта отвърна:

- На колко години смяташ, че е най-старият ни самана, на­шият достоен учител? Говинда каза:

- Може би на шестдесет години да е нашият старей. А Сидхарта отвърна:

- Вече е на шестдесет години и още не е достигнал нирва­на[10]. Той ще стане и на седемдесет, и на осемдесет, ти и аз също да, за мъдреца от рода Шакия. Той притежавал, казваха поклон­ниците му, пълно познание, спомнял си предишните си същес­твувания, бил достигнал нирвана и никога вече нямало да се върне в кръговрата, никога повече нямало да се потопи в мът­ния поток на въплъщенията. За него се носеха великолепни и невероятни слухове - извършил бил чудеса, надвил дявола, раз­говарял с боговете. Ала враговете му и неверниците говореха, че този Гаутама бил суетен изкусител, прекарвал дните си в охолство, презирал жертвоприношенията, бил невеж и не познавал нито религиозните упражнения, нито богоотдадените самоизтезания.

Сладостно звучеше преданието за Буда, очарование искре­ше от нейните думи. Светът беше болен, трудно бе да се понася животът - а тук, като че избликваше извор, като че ехтеше зов на вестител, изпълнен с утеха, блаженство и благородни обеща­ния. Навсякъде, където стигнеше мълвата за Буда, във всичките земи на Индия младежите се заслушваха с трепет, усещаха коп­неж, усещаха надежда, и всеки поклонник и чужденец бе добре приет между синовете на брамините в градовете и селата, ако носеше вест за него, за Възвишения, за Шакиямуни[11].

Това предание бе стигнало и до саманите в гората, до Сидхарта и до Говинда - бавно, капка по капка, и всяка капка бе натежала от надежди и съмнения. Те говореха малко за него, защото най-старият от саманите бе враждебен на това преда­ние.

Той бе чул, че наричаният Буда по-рано бил отшелник и живеел в гората, но после се върнал към охолния живот и свет­ските страсти, затова и не искаше да чуе за Гаутама.

 - О, Сидхарта - каза веднъж Говинда на приятеля си, - днес бях в селото и един брамин ме покани да вляза в къщата му; там бе пристигнал един брамински син от Магада[12], той видял с очите си Буда и слушал проповедта му. Истина ти казвам, дъхът преряза гърдите ми и си помислих; да бих могъл и аз, да можехме и ние двамата, Сидхарта, да доживеем часа, в който да чуем учението от устата на този съвършен! Кажи, приятелю, не искаш ли да отидем там и да чуем учението от устата на Буда?

Сидхарта каза:

- О. Говинда, винаги съм мислел, че Говинда ще остане при саманите, винаги съм вярвал, че целта му е да стане на шестде­сет и седемдесет години и все повече да се отдава на изкуство­то и упражненията, които красят самана. Но ето че твърде мал­ко съм познавал Говинда, твърде бегло съм долавял сърцето му. Сега, изглежда, ти, скъпи, искащ да поемеш по нов път и да отидеш там, където Буда проповядва учението си? Говинда каза:

- Ти се подиграваш. Подигравай се, Сидхарта. Но нима в теб не се събуди желание и страст да чуеш това учение? Не ми ли каза веднъж, че няма да вървиш дълго по пътя на саманите?

Тогава Сидхарта се усмихна по своему, а в гласа му се прокрадна сянка от скръб и сянка от подигравка, и каза:

- Така е, Говинда, добре говориш и добре си спомняш. Но да би си спомнил и за другото, което си слушал от мене - че съм се изморял от учения и учене, че малко вярвам на думите, които изговарят учителите. И все пак, драги, готов съм да чуя онази проповед, макар че в сърцето си мисля, че ние вече сме вкусили най-добрия плод на това учение. Говинда каза:

- Готовността ти радва сърцето ми. Но кажи ми как е въз­можно това? Как би могло учението на Гаутама, преди да сме го чули, да ни е дало най-добрия си плод?

Сидхарта каза:

- О, Говинда, нека се ползваме от този плод! Но този плод, за който вече можем да благодарим на Гаутама, се състои в то­ва, че ни подтикна да се отделим от саманите! Дали ще ни даде и нещо по-добро, приятелю, нека да изчакаме това със спокойс­твие в сърцата.

Още същия ден Сидхарта съобщи на старея на саманите решението си да го напусне. Той съобщи това на старея с бла­гопристойност и скромност, които подобават на по-младия, на ученика. Стареят на саманите обаче се разяри, че двамата юно­ши искат да го напуснат, разкрещя се и изрече хулни думи.

Говинда се изплати и смути, но Сидхарта сведе устните си към ухото на Говинда и му прошепна:

- Сега ще покажа на старея, че съм научил нещо при него.

- Като застана близо до старея и се съсредоточи, гой доло­ви погледа му със своя поглед, овладя го, принуди стареца да занемее, отне му волята, подчини я на своята воля, заповяда му безгласно да върши онова, което желаеше от него. Стареят за­немя, очите му се втренчиха, волята му го напуска, ръцете му увиснаха, загубил сили - той се предаде на магията на Сидхар­та. А мислите на Сидхарта завладяха старея на саманите, той трябваше да изпълни всичко, каквото му повеляваха. Старецът се поклони няколко пъти, извърти няколко благославящи дви­жения и със заекване изрече благочестиво пожелание за добър път. Юношите отвърнаха с благодарност на благопожеланието и поклоните н като поздравиха, поеха пътя си. По пътя Говинда каза:

- О, Сидхарта, ти научи при саманите повече, отколкото предполагах. Трудно е, много е трудно да се омагьоса стар саман. Ако бе останал при тях, скоро щеше да се научиш да хо­диш и по водата.

- Не желая да ходя по водата - рече Сидхарта. - Нека ста­рите самани се утешават с тези изкуства.

 

ГАУТАМА

Всяко дете в град Савати[13] знаеше името на Възвишения Бу­да и всяка къща бе готова да дава щедро милостиня на ученици­те на Гаутама, на просещите мълчаливо. Близо край града се намираше любимото място на Гаутама, горичката Иетавана, ко­ято богатият търговец Антапиндика, преданият поклонник на Възвишения бе подарил нему и на учениците му.

Към това място водеха всички разговори и отговори, стиг­нали до ушите на двамата млади отшелници, търсещи Гаутама. Когато стигнаха град Савати, още пред първата къща, пред чи­ято врата бяха застанали да искат милостиня, предложиха им храна, и те я приеха, а Сидхарта попита жената, който му я под­несе:

- О, милостива жено, много ни се иска да узнаем къде пре­бивава Буда, Достойния, защото двамата сме самани от гората, и дойдохме да видим него, Съвършения, и да чуем учението от устата му.

Жената каза:

- Тъкмо на място сте попаднали, о, самани от гората. Знай­те: в Иетавана, в градината на Антапиндика пребивава Възви­шения. Вие, странници, можете да прекарате там нощта, защо­то там има място дори за безбройното множество хора, което се стича, за да чуе от устата му учението.

Говинда се зарадва и радостно възкликна:

- Тогава сме постигнали целта си и пътят ни свършва! Но кажи ни, майко на поклонниците, познаваш ли Буда, видяла ли си го с очите си?

Жената каза:

- Много пъти съм виждала Възвишения. Много дни съм го гледала как върви из улиците мълчалив, с жълто расо, как мъл­чаливо подава паничката си пред вратите за милостиня и как си тръгва с пълна паничка.

Говинда слушаше в захлас и му се искаше още много да пита и много да узнае. Но Сидхарта го подкани да продължат пътя си. Те благодариха и тръгнаха; дори нямаше нужда да питат за посоката, защото много поклонници н монаси от общи­ната на Гаутама се бяха запътили към Йетавана. Когато прис­тигнаха там през нощта, те завариха там една шумна върволица от хора, които търсеха и получаваха подслон. Двамата самани, свикнали с живота в гората, бързо и безшумно намериха прибежище, където почиваха до сутринта.

При изгрев слънце те забелязаха с учудване каква голяма тълпа от вярващи и любопитни бе нощувала тук. По всички пъ­теки из прекрасната горичка сновяха монаси в жълти одежди, сядаха тук и там под дърветата, вглъбени в размисъл или в ду­ховна беседа; като някакъв град изглеждаха сенчестите гради­ни., изпълнени с хора, които жужаха като кошер; по-голямата част от монасите се отправиха с панички в ръка към града, за да съберат за обед храна, единствената им през целия ден. И са­мият Буда, Просветления, всяка сутрин отиваше да проси ми­лостиня.

Сидхарта го видя и го позна веднага, като че някой бог да бе му го посочил. Видя го да върви смирено като скромен човек в жълта дреха, който носи в ръка паничката си за милостиня. - Погледни! - тихо каза Сидхарта на Говинда. - Този е Буда. Говинда внимателно погледна монаха в жълтата дреха, кой­то по нищо не се отличаваше от стотиците монаси наоколо. Скоро и Говинда усети, че е той. И двамата го последваха, без да го изпускат от очи.

Буда вървеше смирено по пътя си, праведното му лице не бе нито тъжно, нито весело, той изглеждаше, че се усмихва, по някак вътре в себе си. Със скрита усмивка, смирено и кротко, подобен на здраво дете той вървеше, носеше дрехата си и пос­тавяше стъпалото си като всички монаси, по точно определен начин. Ала лицето и стъпките му, смирено наведеният му пог­лед, смирено отпусната му ръка и всеки неин пръст излъчваха покой, издаваха съвършенство, той не търсеше, не подражаваше, дишаше кротко, с неповяхващо спокойствие, с неугасима светлина, с ненарушим мир.

Така вървеше Гаутама към града, за да събира милостиня, и двамата сами го разпознаха по спокойствието, по смирения му образ, който не издаваше никакво търсене, никакво искане, ни­какво подражание, никакво усилие, а само светлина и покой.

- Днес ще чуем неговото учение от устат му - каза Говинда.

Сидхарта не отговори. Той не изпитваше кой знае какъв ин­терес към учението му, не вярваше, че от него ще научи нещо ново, защото както той, така и Говинда много пъти вече, макар и чрез други хора, бяха слушали за учението на Буда. Но се вгледа внимателно в главата на Гаутама, в раменете, в краката му, в смирено отпуснатата му ръка и му се стори, че всяка час­тица от всеки пръст на тази ръка беше учение, че от нея говори, диша, ухае. сияе истината. Този мъж, този Буда беше праведен до движението па последния си пръст. Този човек беше светец. Сидхарта никога не бе почитал и обичал някого повече от този човек.

Двамата последваха Буда до града и се върнаха мълчеш­ком, защото те самите бяха решили да се въздържат през този ден от храна. Те видяха как Гаутама се връща, видяха го да се храни сред учениците си - онова, което изяде, не би заситило и птичка, - видяха го и как се оттегли в сянката на манговите дър­вета.

Ала вечерта, когато горещината намаля и всички се оживи­ха и събраха, те чуха Буда да проповядва. Те чуха гласа му, кой­то също бе съвършен, напълно спокоен, изпълнен с мир и по­кой. Гаутама проповядваше учението за страданието, за нача­лото на страданието, за начина, по който то може да се отстра­ни. Тихата му реч течеше спокойно и ясно. Страданието беше животът, животът бе пълен със страдание, но спасение от стра­данието съществуваше: спасение намира всеки, който следва пътя на Буда. С кротък, но твърд глас говореше Възвишения, проповядваше четирите главни начала, учеше пътя на осемте посоки, проповядваше търпеливо, даваше примери, правеше повторения, светло и тихо се разнасяше гласът му над слушате­лите, като сияние, като небе, обсипано със звезди.

Когато Буда свърши проповедта си, нощта бе настъпила ве­че, мнозина поклонници се приближиха до него и молеха да бъ­дат приети в братството му, да бъдат приобщени към неговото учение. И Гаутама ги прие, като им каза:

- Вече ви е известно учението, разбрахте го правилно. Ела­те н живейте в святост, сложете край на всяко страдание.

Изведнъж пристъпи напред и стеснителният Говинда и каза:

- И аз търся спасение при Възвишения и учениците му - и помоли да бъде приет между учениците. И бе приет.

Веднага след като Буда се оттегли за нощна почивка, Говинда се обърна към Сидхарта и му каза пламенно;

- Сидхарта, нямам право да те коря. Ние и двамата слушах­ме неговата проповед. Говинда чу проповедта н потърси спасе­ние при нея. А ти. достолепни, не искаш ли п ти да поемеш пътя на спасението? Защо се колебаеш, какво чакаш още?

Когато чу думите на Говинда, Сидхарта се сепна като от сън. Той гледа дълго Говинда в лицето. После тихо, без прис­мех в гласа, му рече:

- Говинда, приятелю мой, днес ти направи крачката, днес избра пътя. О, Говинда, винаги си ми бил приятел, винаги си вървял на крачка след мек. Често си мислех: ..Няма ли и Говин­да поне веднъж да направи сам крачка, воден от повелята на собствената си душа? Ето, ти стана мъж и сам избра пътя си. Пожелавам ти да го извървиш до край, о, мой приятелю! Дано намериш спасението!

Говинда. който не успя напълно да разбере казаното, повто­ри въпроса си с нетърпелив глас:

- Моля те, драги - говори! Кажи ми, че не може да бъде инак - че и ти, моят мъдър приятел, ще потърсиш спасение при

Възвишения Буда!

Сидхарта сложи ръка на рамото на Говинда:

- Ти не чу благопожеланието ми, о, Говинда! Повтарям го:

Пожелавам ги да извървиш този път до край! Дано намериш спасението.

В този миг Говинда разбра, че приятелят му го е изоставил, и очите му се насълзиха:

- Сидхарта! - извика той с тъга. Сидхарта се обърна към него приятелски:

- Не забравяй, Говинда, че вече принадлежиш към самаиите на Буда! Ти се отказа от родината и родителите си, от родос­ловие и имущество, отказа се от волята си, отказа се от прия­телството. Това го налага учението, това го иска Възвишения. И ти сам го пожела. Утре, Говинда, аз ще те напусна.

Още дълго приятелите се лутаха из горичката, дълго лежа­ха, а сънят все не ги спохождаше. Говинда отново и.отново мо­леше приятеля си да му каже защо не иска да приеме учението на Гаутама, каква грешка съзира в това учение. Ала Сидхарта не му даваше отговор, а само казваше:

- Бъди доволен, Говинда. Много е мъдро учението на Въз­вишения, как бих могъл да открия в него грешка?

В ранни зори един от последователите на Буда, един от на-старите негови монаси, прекоси градината и събра край себе си всички, които наскоро се бяха приобщили към учението, за да ги облече в жълти одежди и да ги запознае с новите им повинения. Тогава Говинда остави приятеля от младостта си, като още веднъж го прегърна, след това се присъедини към шествието на оглашените.

А Сидхарта, потънал в размисъл, продължи да се лута из горичката.

Тогава той срещна Гаутама, Възвишения, и като го поздра­ви със страхопочитание, забеляза, че погледът на Буда бе из­пълнен с доброта и смирение, момъкът се възрадва и поиска разрешение от Възвишения да говори. Възвишения кимна мъл­ком с глава в знак на одобрение.

- О, Възвишени, вчера ми бе дадено да чуя чудотворното ти учение. Извървях заедно с приятеля си дълъг път, за да чуя мъдрите ти думи. Сега приятелят ми ще остана при твоите уче­ници, за да намери спасение, а аз ще продължа странстването си.

- Имаш право на това - кротко отвърна Възвишения.

- Зная че говоря дръзко - продължи Сидхарта, - но не бих желал да напусна Възвишения, преди искрено да му споделя мислите си. Би ли ме дарил Достойния с миг внимание?

Буда кимна в знак на позволение.

Сидхарта каза:

- О, Достолепни, учението ме удиви най-вече с едно. Всичко в него е напълно ясно, доказано: ти показваш света като една съвършена, непрекъсната, вечна верига от причини и след­ствия. Никога това не е изричано по-ясно, никога не е предста­вяно по-неоспоримо, сърцето на всеки брамин наистина трябва да тупти по-силно, когато гледа света през твоето учение, като съвършена последователност, без празноти, бистър като крис­тал, неподвластен както от случая, така и от боговете. Дали той е добър или лош, дали животът в него представлява страдание или радост, това е без значение, може би е съвсем несъществе­но, ала целостта на живота, връзката между всичко, което се случва, това че всичко велико и дребно е обхванато от един и същи поток, от един и същи закон на причините, на пораждане­то и умирането - всичко това, о, Съвършени, ясно се откроява във възвишеното ти учение. Ала според твоето учение това един­ство и тази неотменна последователност все пак се прекъсват в едно място, през една малка пролука в този свят на единството прониква нещо чуждо, нещо ново, което по-рано не е същест­вувало и не може да бъде доказано: това е учението ти за над­могването на света, за спасението. Но с тази малка пролука, с това незабележимо прекъсване целият единен и вечен световен закон се отменя и рухва. Прости ми, че изговарям това възра­жение.

Гаутама го изслуша без да промълви дума, без да трепне. С милостивия си, внимателен и ясен глас Съвършения каза:

- О, брамински сине, ти чу учението ми, хвала ти, че тъй дълбоко си размишлявал над него. Ти намери в него една праз­нина, една грешка. Размишлявай по-нататък над нея. Но позво­ли ми, жадни за знание човече, да те предупредя да се пазиш от гъсталака на мненията и от спора за думите. Мненията не са важни. Те могат да бъдат верни и грешни, умни или глупави, всеки може да ги признае или отхвърли. Но учението, което изслуша от мен, не е мнение и целта му не е да обясни света на любознателните. То има друга цел: целта му е избавлението от страданията. Това учи Гаутама и нищо друго.

- Не ми се сърди, о. Възвишени! - каза момъкът. Не за да споря с теб, да споря с думи, изговорих това. Вярно е, че мнени­ята не са важни. Но позволи ми да кажа още нещо: нито за миг не съм се съмнявал в теб. Нито за миг не съм се съмнявал, че ти си Буда, че си стигнал най-високата цел, който са тръгнали да търсят хиляди брамини и брамински синове. Ти си намерил спа­сението от смъртта. Намерил си го чрез собственото си дирене по своя си път, чрез вглъбяване, чрез съзерцание, чрез позна­ние, чрез просветление. Ти не си го намерил чрез учението. То­ва исках да кажа, о, Възвишени, - никой не може да постигне избавлението чрез учение! О, Достойни, никому не ще успееш да разкриеш и да споделиш чрез учението какво си изпитал в часа на своето просветление. Безкрайно ценно е учението на просветления Буда, той учи мнозина да живеят праведно, да от­бягват злото. Ала едно нещо не притежава това ясно, това дос­тойно за следване учение: липсва му тайната на онова, което Възвишения сам е преживял. Самият той, между стотиците хи­ляди. Това е, което мислех и разбрах, когато чух учението ти. Само за това ще продължа пътя на отшелничеството - не за да търся по-добро учение, защото зная, че няма такова, а за да се отделя от всяко учение и всички учители и сам да постигна цел­та си или да умра. Но аз често ще си спомням деня и часа, о, Възвишени, когато очите ми видяха един светец

Погледът на Буда бе кротко сведен към земята, а непрони­цаемото му лице сияеше смирено в пълно равнодушие.

- Дано мислите ти не се окажат заблуда - каза достойният за почит. - Дано стигнеш целта си. Но кажи ми забеляза ли рояка на мийте самани, на множеството ми братя, които поди­риха убежище в учението ми? И вярваш ли, далечни чужденецо, че за тях ще е по-добре да изоставят учението и да се върнат към светския живот и суетните страсти?

- Стоя далече от такава мисъл! - извика Сидхарта. - Дано всички останат верни на учението ти и дано всички постигнат целта си! Не и е по сърцето ми да обсъждам живота на другите. Сам себе си трябва да проумея, да поправям, да преодолявам. Спасение от своето Аз търсим саманите, о, Възвишени. Ако стана твой ученик, о, Достопочтени, страхувам се, че моето Аз само привидно може да намери покой и спасение, а всъщност да про­дължи да живее и да расте - защото тогава учението, любовта ми към теб, братството па монасите и следовниците биха ста­нали мое Аз!

С лека усмивка, с непоколебима яснота и дружелюбност Гаутама погледна чужденеца в очите и с едва доловим жест се сбогува.

- Мъдър си, о, самана! - каза Достойния. - Говориш мъдро.

Но се пази от прекалената мъдрост!

Буда продължи пътя си, а погледът му и леката му усмивка се запечатаха завинаги в паметта на Сидхарта.

„Досега не съм виждал друг човек така да гледа, да се ус­михва, да седи, да крачи - мислеше си той. - И аз бих желал да мога така да гледам , да седя и да крача така свободно, така | почтено, така потайно, така открито, така детски и така тайнствено. Така гледа и крачи само онзи, който наистина е проникнал сам в себе си. И аз ще се опитам да проникна в най-съкровено­то на моето Аз.

Видях човек - мислеше си Сидхарта, - един единствен чо­век, пред когото трябваше да сведа очи. Пред никого другиго вече не ще ги сведа. Никое учение повече не ще ме примами, след като учението на този човек не направи това.

Ограби ме Буда - мислеше си Сидхарта, - той ме ограби и; с още по-голяма мяра ме дари. Отне ми приятеля, който вярваше в мен и който сега вярва в него, който бе моя сянка и който сега е сянката на Гаутама. Дари ме обаче с мен самия, подари ми Сидхарта."

 

ПРОБУЖДАНЕТО

Когато Сидхарта напусна горичката, в която останаха Буда, Съвършения, и Говинда, той почувства, че в тази горичка оста­ва н досегашният му живот, и че той се отделя от него.

Докато бавно се отдалечаваше, гой размишляваше над то­ва усещане, което изцяло обзе мислите му. Размишляваше вглъ­бен, като през дълбока вода се спускаше до дъното на това усе­щане, до там, дето лежат причините, защото му се стори, че тъкмо това е истинското мислене и че само така усещанията могат да се превърнат в познания, да не се разпиляват, а да ста­нат съществени и да започнат да излъчват онова, което е в тях. Такива бяха мислите на Сидхарта, докато се отдалечаваше с бавни крачки. Той усети, че не е вече младеж, а че е станал мъж. Усети, че нещо го напуснало, както змията бива напусната от старата си кожа. че вече в него не съществуваше онова, кое­то го съпътствало през цялата му младост и представляваше част от него: желанието да има учители и да се подчинява на учители. Последния учител, които бе срещнал по пътя си, най-възвишения и най-мъдрия, най-сияйния, Буда, и него бе напус­нал, .и от него трябваше да се отдели, защото не можеше да приеме учението му.

Замислен, Сидхарта забави още повече крачките си и се за­пита: „Но какво е това, което желаеше да узнаеш от ученията и от учителите и на което самите онези, които упорито те учеха, все пак не успяха да те научат?" И сам си отговори: „Това беше смисълът на моето Аз, който исках да проумея. Това беше моят Аз, от който исках да се отделя и който исках да надмогна. Но не успях да го надмогна, успях само да го измамя, да избягам и да се скрия от него. Наистина нищо друго не е занимавало по-упорито мислите ми от моето Аз, тази загадка, че съм жив, че съм единствен и отделен от всички останали, че съм Сидхарта! Но за нищо друго в света не зная по-малко, отколкото за себе си, за Сидхарта!"

Обзет от тази мисъл, Сидхарта още повече забави крачките си и се спря, изведнъж тази мисъл породи нова, която бе след­ната: „За това, че не зная нищо за себе си, че Сидхарта за мен си остана все така чужд и непознат, за това съществува една единствена причина: аз се страхувах и бягах от себе си. Търсех Атман, търсех Брахман, исках да разкъсам и да разделя своето Аз, за да намеря в най-непознатата вътрешност ядката на всич­ки черупки, Атман, живота, божественото, крайното. Ала сам изгубих себе си."

Сидхарта отвори очи и се озърна наоколо, усмивка озари ли­цето му и едно дълбоко чувство на пробуждане от дългите съни­ща го разтърси до пръстите на краката му. Изведнъж той започ­на да тича, тичаше бързо, като мъж, който следва делта си.

О - помисли си той и пое дълбоко дъх, - вече няма да оставя Сидхарта да ми се изплъзне. Отсега нататък не искам да за­почвам мислите и живота си с Атман и със страданията на све­та. Не искам повече да се убивам и разкъсвам на парчета, за да намеря зад развалините една тайна. Нито Йогаведа, нито Атха-рававеда[14], нито отшелниците, нито някакво учение ще ме учат занапред. Ще уча сам при себе си, сам ще си ще бъда ученик, ще опозная сам себе си и тайните на Сидхарта."

Огледа се наоколо така, като че за първи път виждаше¹ све­та. Красив беше светът, пъстър беше светът, странен и загадъ­чен беше светът!

Тук грееше синева, там жълтееше нещо, по-нататък се шир-ваше зеленото море па тревите, в небето плуваха облаците, ре­ките ромоляха, планината бе неподвижна; всичко бе красиво, всичко бе загадъчно и вълшебно и сред всичко това бе Сидхар­та - пробудил се и тръгнал към себе си. Всичко това, жълтият и синият цвят, реката н планината, за първи път проникваха в пог­леда на Сндхарта; те не бяха вече магията на Мара[15], не бяха безсмисленото и случайно раз­нообразие на земния свят, презиран от потъналия в размисъл брамин, който пренебрегва разнообразието и търси единство­то. Синевата бе синева, реката бе река, и макар че и в синевата, и в реката, и в Сидхарта живееше скрито единното и божестве­ното, все пак това беше същността и смисълът на божествено­то, тук да се жълтее пясъкът, там да грее синевата, горе да бъде небето, под него да стои планината, а тук Сидхарта. Смисълът и съществуването не се намираха някъде отвъд нещата, те бяха в тях, във всичко.

Булото на Майя[16], не бяха вече „Колко съм бил сляп и глух! - мислеше си той и крачеше бързо. - Когато някой чете нещо написано, чийто смисъл се опитва да проумее,той не пренебрегва знаците и буквите, не ги нарича измама, случайност или негодна обвивка, чете ги, изу­чава ги, обича ги - буква по буква. Ала аз, като исках да прочета книгата на света и книгата на собственото си същество, аз, под­веден от един въображаем смисъл, презирах буквите и знаците, наричах света на явленията измама, наричах взора и езика си случайни и нищожни явления. Не, това вече е минало, аз се про­будих, наистина се пробудих и едва днес се родих."

Потънал в тези размисли, Сидхарта изведнъж се спря, като че змия лежеше на пътя му.

Внезапно му стана ясно и нещо друго: наистина пробуден и новороден, той трябваше да започне живота си отново и съв­сем отначало. Когато същата тази сутрин напусна горичката Йетаваиа, горичката на Възвишения, пробудил се вече, вече на път към себе си, обзе го желание, пък и му се струваше естест­вено и разбиращо се от само себе си. след годините на странс­тване да се завърне в родния си дом и при баща си. Но едва сега, в този миг, когато застина, сякаш змия бе изпълзяла на пътя му, той се пробуди и разбра: „Аз не съм вече онзи, който съм бил, не съм вече отшелник, не съм вече жрец, не съм вече брамин. Какво да правя у дома, при баща си? Да уча? Да принасям жертви? Да съзерцавам. Това вече е минало, то вече не стои на моя път."

Сидхарта спря неподвижен и за миг, колкото трае едно ди­хание, сърцето му се смрази, той усети, че е съвсем сам, че сърцето му мръзне в гърдите като малко животно, като птица или зайче. Години на ред не бе имал родина, но не бе почувст­вал загубата й. Сега я чувстваше. Винаги, дори и при най-дъл­бокото си вглъбяване, бе усещал, че е син на баща си, че е бра­мин от знатен род, че е жрец. Сега вече бе само Сидхарта, про­буденият Сидхарта и нищо повече. Пое си дълбоко дъх и за миг го полазиха студени тръпки. Нямаше по-самотен човек от него. Нямаше благородник, който да не принадлежи към благород­ниците, нямаше занаятчия, който да не принадлежи към занаят­чиите, който да не намери подслон при тях, да не споделя жи­вота им, да не говори езика им. Нямаше брамин, който да не се числи към брамините, който да не живее с тях, нямаше отшел­ник, който да не намери прибежище в съсловието на саманите; дори и най-отреклият се пустинник в глухите усои на гората не беше сам, и той принадлежеше към всичко наоколо, и той при­тежаваше своето съсловие, което за него бе родина. Говинда беше станал монах и хиляди монаси му бяха брата, носеха одеж­ди като неговите, говореха език като неговия. Но къде бе мяс­тото на Сидхарта? Чий живот трябваше да сподели? Чий език трябваше да говори?

В този миг, когато светът се разтопи и почти изчезна около него, когато стоеше сам като звезда на небето, в този миг на студенина и отчаяние, Сидхарта се изправи по-твърд и по-си­лен от всякога, подчинил напълно своето Аз.

Той усети последната тръпка на пробуждането, последния спазъм на раждането. После закрачи отново, вървежът му ста­ваше все по-бърз и по-нетърпелив, но краката му не го носеха към дома, не го връщаха при баща му, не го теглеха вече назад.

 

ВТОРА ЧАСТ

КАМАЛА

На всяка крачка по пътя си Сидхарта научаваше нови неща, защото животът му бе променен, а сърцето очаровано. Той виж­даше отново слънцето да изгрява над гористата планина и да залязва зад далечния палмов бряг. Нощем виждаше подредба­та на звездите по небосвода и сърпа на месечината, който плава като ладия из синевата. Виждаше дървета, звезди, животни, об­лаци, дъги, скали, треви, цветя, поточета и реки, блясъка на ро­сата в утринните храсти, далечните високи планини, сини и бле­ди, сладкопойни птици, пчели, разголени от вятъра сребристи оризища. Всичко това, което се разкриваше в дивна пъстрота и в безброй образи, винаги е съществувало, слънцето и месечи­ната винаги са светели, реките винаги са се плискали, пчелите винаги са жужели, но преди за Сидхарта всичко това бе само мимолетно примамливо було пред взора му, гледано с недове­рие и орисано да бъде проникнато и унищожено от мисълта, тъй като не представлявате същност, а същността се намира­ше отвъд предела на видимото. Но сега свободният му взор се рееше отсам видимото, той го съзираше и разпознаваше, дире­ше собственото си място в този свят, не търсеше същността, съзерцаваше всичко по детски, без да се стреми да прехвърли границата отвъд. Прекрасни бяха месечината и звездите, река­та и брегът, гората и скалата, козата бръмбарът, цветето и пепе­рудата!

Приятно и ведро бе да бродиш из света като току-що събу­дило се дете с доверчиви сетива, отворени за всичко. Другояче слънчевите лъчи милваха главата, другояче излъчваше прохла­да горската сянка, друг бе вкусът на извора и потока, на тиквата и банана. Кратки бяха дните и нощите, всеки час отлиташе бър­зо, като платно по морската шир, а под платното плаваше ко­раб, пълен със съкровища, пълен с радости. Сидхарта видя ста­до от маймуни да минава по високия свод от короните на дър­ветата, чу дивите му и хищни крясъци. Видя и един овен да гони овца. а после да й се възкачва. Той видя как в едно обрасло с тръстика езеро, гладната щука се спуска привечер срещу цял рояк блещукащи малки рибки, които се стрелват страхливо из водата; сила и страст искряха от водовъртежите, които необуз­даният ловец оставяте след себе си.

Всичко това е съществувало винаги, но той не го беше забе­лязал, не беше се сливал с него. Сега обаче бе тук и бе част от него. Светлините и сенките прекосяваха погледа му, звездите и месечината плуваха през сърцето му.

Пътьом Сидхарта си спомни за всичко онова, което бе пре­живял в градината Йетавана, за учението, което бе чул там, за божествения Буда, за раздялата си с Говинда, за разговора си с Възвишения. Той си спомни думите, които бе казал на Възвише­ния, всяка дума си спомни и забеляза с учудване, че бе изрекъл неща, които въобще не е знаел. Онова, което бе казал на Гаута­ма, че съкровището на Буда и тайната му не е учението, а неиз­разимото и непредаваемото чрез учението, което той е прежи­вял в часа на своето просветление - това бе състоянието, което бе тръгнал да търси, да преживява, и което сега започваше. Се­га той трябваше сам себе си да изживее. Наистина той отдавна бе осъзнал, че същността му е Атман и че е същата вечна същи­ната, от която бе Ерахман. Но никога не бе успял да намери изцяло същността си, защото бе искал да я хване с мрежата на мисълта. Нито в тялото, нито в играта на сетива бе това Аз, то не беше и в мислите, нито в разума, нито в заучената мъдрост, нито в заученото изкуство да се правят заключения и да се съз­дават нови мисли въз основа на вече премисленото. Не, и този свят на мислите принадлежеше към този свят и не водеше до никаква цел, и когато се убиваше случайното Аз на сетивата, за сметка на него се издигаше случайното Аз на мислите и учеността. И мислите, и сетивата бяха красиви неща, и зад двете се . криеше крайният смисъл, и двете заслужаваха да бъдат чути, и с двете заслужаваше да се играе, нито едното, нито другото не биваше да се пренебрегват, нито да се надценяват, и от двете трябваше да се възприемат тайните гласове на откровението.

Той не желаеше да се стреми към друго, освен към онова, към което му заповядваше да се стреми гласът, не искаше да се спи­ра пред нищо, което не му сочеше гласът. Защо веднъж в часа на часовете Гаутама бе седнал под дървото бо[17], където получи просветление? Той бе чул глас, гласа на собственото си сърце, който му бе заповядал да подири отмора под това дърво, и не бе предпочел нито самоистезанията и жертвоприношенията, ни­то свещените къпания и молитвите, пито яденето и пиенето, нито съня и мечтанието, а се бе подчинил на гласа. Така да се подчинява не на някаква заповед отвън, а само на гласа, да бъде всякога готов за това подчинение, това бе хубаво, това бе необ­ходимо, всичко останало не беше необходимо.

През нощта, докато спете в сламената колиба на един лод­кар, Сидхарга видя в съня си Говинда да стои пред него в жъл­тото си отшелническо облекло. Говинда изглеждаше покрусен и попита тъжно: „Защо ме напусна?" Тогава той прегърна Го­винда, притегли го към гърдите си и го целуна, но това вече не беше Говинда, а някаква жена, и от дрехата на жената се пода­ваше налята гръд, върху която Сидхарта лежеше и сучеше -млякото от тази гръд бе сладко и силно. То имаше вкуса на же­на и на мъж, на слънце и гора, на животно и цвят, на всякакъв плод, на всякаква страст. То опияняваше и отнемаше съзнание­то. Когато Сидхарта се събуди, сребристата река блещукаше пред вратата на колибата и от гората протяжно и дълбоко проз­вуча зловещият крясък на кукумявка.

Когато започна денят, Сидхарта помоли лодкаря да го прех­върли през реката. Лодкарят подкара бамбуковия си сал и го прехвърли до отсрещния бряг. Широката река блестеше с чер­веникавите оттенъци от утринната зора.

- Красива е тази река - каза той на спътника си.

- Да - отвърна лодкарят, - много е хубава, аз я обичам по­вече от всичко. Често съм се вслушвал в нея, често съм се вглеждал в очите й и винаги съм се учил от нея. Много може да се научи от една река.

- Благодаря ти, благодетелни човече, - каза Сидхарта, ко­гато слезе на другия бряг. - Нямам какво да ти подаря, нито с какво да ти платя. Аз съм човек без родина, брамински син и самана.

- Разбрах - каза лодкарят, - и не съм очаквал нито подарък, нито да ми плащаш. Друг път ще ми дадеш подаръка.

- Вярваш ли? - попита Сидхарта весело.

- Разбира се. И на това ме научи реката: всичко се връща. И ти, самана, ще се върнеш. А сега, сбогом! Нека приятелство­то ти бъде моята награда. Спомни си за мен, когато принасяш жертви на боговете.

Те се разделиха усмихнати, Сидхарта се радваше на прия­телството и добротата на лодкаря. „Той прилича на Говинда -помисли си усмихнат Сидхарта, - всички, които срещам но пъ­тя си, са като Говинда. Всички са благодарни, макар че те самите заслужават благодарност. Всички са предани, всички искат да бъдат приятели на драго сърце, да се подчиняват, да не мислят много. Деца са хората.

По пладне премина през някакво село. Пред глинените ко­либи по уличката се търкаляха деца, играеха с тиквени семки и черупки, крещяха, боричкаха се, но всички боязливо се отдръп­наха пред непознатия самана. В края на селото пътят минаваше през един поток, а на брега на потока бе коленичила млада же­на, която переше дрехи. Когато Сидхарта я поздрави, тя вдигна глава и го погледна с усмивка така, че той успя да види как проб­лясва бялото в очите й. Благослови я според обичая на отшел­ниците и я попита колко път има още до големия град. Тогава тя стана и пристъпи към него. Красиво блестеше влажната й уста на младото лице. Тя закачливо го попита дали е ял вече и дали е вярно, че саманите нощем спят сами в гората и не допускат при себе си никакви жени. Докато говореше така, тя постави левия си крак върху неговия десен и направи онова движение, което жената прави, когато кани мъжа към онази любовна наслада, която поучителните книги наричат „катерене по дърво". Сидхарта усети как кръвта му пламва и тъй като в този миг си спомни за съня, който бе сънувал през нощта, приведе се малко към жената и целуна мургавия връх на нейната гръд. После я погледна и видя усмихнатото й лице да издава желание, а при­мижалите й очи да молят с копнеж.

Сидхарта също почувства копнеж, почувства как всички фиб­ри на тялото му треперят, но понеже не бе докосвал жена, той се поколеба за миг, докато ръцете му бяха вече готови да посег­нат към пея. И в този миг го побиха тръпки, чу вътрешния си глас и този глас му каза: „Не." Очарованието изчезна от усмих­натото лице па младата жена, той виждаше само влажния пог­лед на разтопено женско животно. Погали приятелски страните й, отвърна се от нея и се изгуби леко стъпил в бамбука, сподирен от разочарования й поглед.

Още същия ден, преди да настъпи вечерта, той стигна до един голям град и се зарадва, защото жадуваше да срещне хо­ра. Дълго бе живял в гората, та сламената колиба на лодкаря, в която бе спал предната нощ, бе първият покрив над главата му от много време насам.

Малко преди да влезе в града, в една хубава заградена горич­ка той срещна върволица от слуги и слугини, натоварени с кошо­ве. Всред тях в украсена носилка, носена от четирима слуги, седе­ше на червена възглавница и под пъстро покривало, което я пазе­ше от слънцето, една жена - господарката. Сидхарта застана при входа на горичката и се загледа в шествието, наблюдаваше слуги­те и слугините, кошовете и носилката, вгледа се и в господ арката. Изпод високо вчесаните черни коси той видя много светло, много нежно и умно лице, светлоалени устни като току-що откъсната смокиня, вежди - грижливо изрисувани на високи дъга, умни и будни тъмни очи, светла, висока шия, която се показваше от златисто-зелената й връхна дреха, отпуснати дълги и тънки светли ръце с широки златни гривни на китките.

Сидхарта видя колко красива бе тя и сърцето му трепна от радост. Когато носилката се приближи, той се поклони дълбоко, а когато се изправи, погледна светлото прелестно лице, про­чете за миг онова, което казваха умните засенчени очи и вдъхна някакво благоухание, което до този миг не познаваше. Красива­та жена за миг само кимна с глава, усмихна се и изчезна в горич­ката, съпроводена от слугите си.

„Градът ме посреща с добър знак'' - помисли си Сидхарта. Поиска му се веднага да влезе в горичката, но се отказа, като забеляза презрението и недоверието, с което слугите и слуги­ните го гледаха при входа. „Все още съм самана - каза си той, -все още съм отшелник и просяк. Не бива да остана такъв, като друг човек трябва да вляза в горичката." И се засмя.

Първия човек, когото срещна, той разпита за горичката и за името па онази жена и така научи, че горичката е на прочутата разгулница Камала и че освен горичката тя притежавала и една къща в града.

Тогава той отиде в града. Вече имаше цел. Тръгвайки след тази цел, той се остави на града да го погъл­не, носеше се сред потока на улиците, заставаше на площадите, почиваше на каменните стълби край реката. Привечер той се сприятели с един бръснарски чирак, когото бе забелязал да ра­боти в сянката на един свод, когото след това срещна отново на молитва в храма на Вишну[18] и на когото бе разказал за деянията на Вишну и Лакшми[19]. През нощта той спа при лодките на ре­ката, а рано на сутринта, преди да дойдат първите посетители в бръснарницата, отиде при младия чирак, който му обръсна бра­дата, подряза косите му, вчеса ги и ги намаза с фино масло. После Сидхарта отиде да се окъпе в реката.

Когато късно след обед красивата Камала приближи на но­силката си горичката, Сидхарта стоеше при входа, поклони се пред нея и прие поздрава на красавицата. Той даде знак на слу­гата, който вървеше последен в шествието, и го помоли да пре­даде на господарката си, че един млад брамин желае да говори с нея. След не много време слугата се върна, покани чакащия Сидхарта да го последва, заведе го мълком в някакъв павилион, където Камала се бе излегнала върху едно ложе, и го остави сам при нея.

- Ти не беше ли и вчера при входа на горичката и не ме ли поздрави? - попита Камала.

- Да, вчера те видях и те поздравих.

- Но не беше ли вчера с брада и с дълги коси, посипани с прах?

- Добре си гледала, забелязала си всичко. Ти видя Сидхар­та, браминския син, който напусна родината си, за да стане са­мана, и три години беше самана. Сега обаче напуснах онзи път, пристигнах в града, а ти бе първата, която ме срещна преди да вляза в него. Дойдох при теб, за да ти кажа това, о, Камала! Ти си първата жена, на която Сидхарта не говори със сведени очи. Никога вече няма да свеждам очите си, когато срещна хубава жена.

Камала се усмихваше я играеше с ветрилото си от паунови пера. Тя попита:

- Нима Сидхарта е дошъл при мен само за да ми каже това?

- За да ти кажа това и да ти благодаря, че си толкова пре­лестна. И ако не ти е неприятно, Камала, бих те помолил да ми станеш приятелка и учителка, защото аз все още нищо не зная за изкуството, в което ти си майсторка. Тогава Камала се изсмя.

- Приятелю, до сега не ми се е случвало да дойде при мен някой самана от гората и да иска да се учи от мен. Някога не ми се е случвало самана с дълги коси и със стара окъсана препаска да дойде при мен. Много младежи идват при мен, сред тях има я синове на брамини, но те идват, облечени в красиви дрехи и обути в скъпи обуща, косите им ухаят, а кесиите им са пълни с пари. Такива са, самана, младежите, които идват при мея. Сидхарта каза:

- Започвам вече да се уча от теб. Още вчера научих нещо, Обръснах брадата си, вчесах косата си и я намазах с благоухан но масло. О, превъзходна, малко са още нещата, които ми лип­сват: скъпи дрехи, скъпи обуща, пари в кесията. Но знай, че Сидхарта е пожелавал много по-недостижими неща от тези дре­болии, и ги е постигал. Как може да не успея да постигна това, което си пожелах: да ти стана приятел и да науча от теб радос­тите на любовта! Ти ще откриеш в мен добър ученик, Камала, много по-трудни неща съм усвоил от тези, на които искам да ме научиш. Изглежда, за теб не е достатъчно Сидхарта да остане такъв, какъвто е - с коси, намазани с благоуханно масло, по без дрехи, без обуща и без пари? Камала отговори:

- Не, скъпи, това не е достатъчно. Той трябва да притежава красиви дрехи и обуща, много пари в кесията и подаръци за Камала. Чу ли добре думите ми, самана от гората? Запомни ли ги добре?

- Добре ги запомних! - извика Сидхарта. - Как да не запом­ня казаното от такава уста! Устата ти е като прясно разпукната смокиня, Камала. И моята уста е алена и свежа, тя ще подхож­да на твоята, ще видиш. Но кажи ми, прекрасна Камала, не се ли страхуваш от този сама от гората, дошъл при теб, за да се учи на любов?

- Че защо да се боя от някакъв самана, от един глупав самана, конто е живял с чакалите в гората и съвсем не познава жените?

- О, този самана е силен и не се страхува от нищо. Той би могъл да те принуди, прекрасна девойко. Той би могъл да те ограби, той би могъл да те накара да страдаш.

- Не, самана, това не ме плаши. Та кой самана или брамин се страхува, че някой може да дойде и да му отнеме знанията, благочестието и дълбокомислието? Не, те принадлежат единс­твено нему и той раздава от тях само онова, което желае и ко­муто желае. Същото е и с Камала, и с радостите на любовта. Алена и красива е устата на Камала, но опитай се да я целунеш, но опитай се да я целунеш против волята на Камала, и устата, която може да дава толкова сладост, не ще ти даде и капка от нея! Ти си схватлив, Сидхарта, научи и това: любовта може да се изпроси, да се купи, да се получи като подарък, да се намери на улицата, но да се открадне не може. Погрешен е пътят, който си избрал. Жалко би било, ако такъв красив младеж като теб тръгне по този път.

Сидхарта се поклони с усмивка.

- Жалко би било, Камала, много си права. Безкрайно жалко би било. Не, не трябва да изгубя капка сладост от твоята уста, нито ти от моята! Тъй да бъде: Сидхарта отново ще се върне при теб, когато придобие онова, което все още му липсва - дре­хи, обуща, пари. Но кажи ми, прекрасна Камала, можеш ли да ми дадеш още един съвет?

- Съвет? Защо не? Кой би отказал съвет на един беден, невеж самана, живял до сега сред чакалите в гората?

- Мила. Камала, кажи ми, къде трябва да отида, за да наме­ря по-скоро тези неща?

- Това, приятелю, всички биха желали да знаят. Ти трябва да вършиш онова, което си научил и в замяна на него да искаш пари и дрехи, и обуща, По друг начин беднякът не може да спе­чели. Но какво всъщност умееш?

- Умея да мисля, да чакам, да постя.

- И друго нищо?

- Нищо... Мога да творя и стихотворения. Ще ме даруваш ли с една целувка за едно стихотворение?

- Ще го сторя, ако стихотворението ми хареса. Я го кажи!

- Сидхарта се замисли за миг и след това изрече тези сти­хове:

Към сенчестия лес пристъпи красивата Камала,

на границата му стоеше мургав самана,

щом зърна цвета на лотоса, той се поклони.

Камала му благодари с усмивка,

а младежът си помисли: прекрасно е

да си жрец на боговете, но още по-прекрасно е

да служиш на прекрасната Камала.

Камала плесна така силно с ръце, че златните й гривни звън­наха.

- Красиви са стиховете ти, о, мургав самана, и аз наистина не ще загубя нищо, ако ти дам за тях една целувка,

Тя го привлече с погледа си, той сведе лицето си към ней­ното и положи устата си върху нейната, която бе като прясно разпукната смокиня. Камала го целува дълго и Сидхарта усети с разтърсваща изненада как тя го учи. колко бе мъдра, как го владее, как го отблъсква, как го привлича и как след тази първа целувка следваше дълъг, добре подреден и добре изпитан низ от целувки, всяка от които се отличаваше от предишните.

Той се спря, пое си дълбоко дъх, бе замаян като дете от безкрая на познанието, което му се разкривате.

- Много са красиви стиховете ти - извика Камала, - ако бях богата, щях да те възнаградя със златни монети за тях. Но ще ти бъде трудно със стихове да спечелиш толкова пари, колкото ще ти трябват, ако искаш да бъдеш приятел на Камала.

- Как хубаво целуваш, Камала - промълви Сидхарта.

- Да, наистина го умея и затова не ми липсват дрехи, обу­ща, гривни или други красиви неща. Но с теб какво ще стане? Не можеш ли друго, освен да мислиш, да постиш и да твориш стихове?

- Зная и жертвени песни - каза Сидхарта, - но не искам да ги пея вече. Зная и заклинания, но не искам да ги произнасям вече. Чел съм и писанията...

- Спри - прекъсна го Камала. - Ти умееш да четеш? И да пишеш?

- Разбира се, че и това умея. Мнозина умеят това.

- Повечето не умеят. И аз не умея. Много добре е, че можеш да четеш и да пишеш. И заклинанията ще ти потрябват пак.

В този миг притича една прислужница и прошепна нещо на ухото на господарката си.

- Ще имам посещение - рече Камала. - Махай се бързо, никой не трябва да те види тук, запомни го добре! Утре ще се срещнем отново.

На прислужницата обаче заповяда да даде на благочести­вия брамин една бяла връхна дреха. Без да разбере как стана всичко, Сидхарта бе взет от прислужницата, отведен по много обиколни пътеки в една бамбукова постройка, където получи дрехата, а след това тя отиде с него до храстите и му настоя веднага и незабелязано от никой да напусне горичката.

Доволен, извърши всичко, както му бе наредено. Свикнал с горския живот, той безшумно се промъкна през плета. Върна се доволен в града, като носеше под мишница сгънатата дреха. Застана пред вратата на един хан, в който влизаха пътници, по­моли мълком за храна и взе мълком парченце оризова пита. „Мо­же би утре - помисли си той - няма да моля никого вече за храна." Изведнъж го облада чувството на гордост. Той вече не беше самана и не му приличаше да проси. Той даде оризовата пита на едно куче и остана без храна.

„Прост е животът в този свят— помисли си Сидхарта. - Всич­ко в него е лесно. Докато бях самана, всичко бе мъчително и трудно и дори най-накрая безнадеждно. Сега всичко е лесно, лесно като уроците на Камала, които получих от Камала, Тряб­ват ми само дрехи и пари, нищо друго, това са малки, близки цели, които не смущават съня."

Отдавна бе научил къде се намира градската къща на Кама­ла и отиде на другия ден там.

- Всичко е наред - извика му тя, като го видя. – Камазвами те чака, той е най-богатият търговец в града. Ако му харесаш, ще те даде служба при себе си. Бъди умен, мургави самана. Чрез други хора успях да му разкажа за теб. Бъди любезен с него, той е могъщ. Но не бъди прекалено скромен. Не желая да му бъдеш слуга, остани му равен, инак няма да съм доволна от теб. Камазвами застарява и все повече обича удобствата. Понравиш ли му се. той ще ти повери всичко.

Сидхарта се засмя и й благодари, а когато тя научи, че от вчера не е ял нищо, заръча да донесат хляб и плодове и го на-гости.

- Щастието не те изоставя - каза му тя на прощаване. -Врата след врата се отварят пред теб. На какво се дължи това? Да не си магьосник?

Сидхарта каза:

- Вчера ти споделих, че умея да мисля, да чакам, да постя, а ти намери, че тези неща не помагат за нищо. Но от тях има голяма полза, ще видиш. Камала. Ще видиш, че глупавите самани, които живеят в гората, научават много добри, неща, кои­то вие не умеете. Завчера все още бях чорлав просяк, вчера це­лунах Камала, скоро ще стана търговец и ще имам пари и всич­ки онези неща, които ти цениш.

- Така е