Марло Морган -авторката на романа „Заслушани в молитвата на вселената" - едва ли подозира, че ще носи името „Събирач на лайна", докато предприема своето пътуване в сърцето на Австралия и споделя примитивния живот на аборигените от племето на Истинските Хора. Пътуване, което всъщност се оказва докосване до езотерично внушение и наивистично-философски патос при обяснението що е това човек, живот, смърт... Най-накрая Марло Морган получава и ... името „Две сърца", защото става мост  между две цивилизации - едната нашата, на Мутантите, както ни наричат австралийските коренни жители, която е наблегнала, на материалното развитие, и другата, тяхната, посветена единствено на духовното усъвършенстване.

 

ПОЧЕТЕН ГОСТ

 

Няма начин да не е имало някакво Предизвестие, но кой да го усети. Събитията вече набираха скорост. Хищниците бяха наклякали на мили далеч в очакване на своята плячка. Багажът, който преди час бях разопаковала, на следващия ден щеше да носи етикета „непотърсен" и да остане за месеци на магазинаж. А аз щях единствено да увелича бройката на изчез­налите в чужда държава американци. В една знойна октомврийска утрин стоях загледана в автомобилната алея на авс­тралийския хотел с пет звезди в очакване на неизвестен куриер. И вместо да се отвори за предизвестието, сърцето ми буквално пееше. Чувствах се толкова добре и толкова въодушевена, преуспяваща и подготвена. Вътрешно долавях, че днес е моят голям ден.

Един открит джип навлезе в кръговото пространство пред входа. Спомням си как чух свистенето на гумите по димящия от: жегата плочник. Лек воден спрей прескочи зелената ограда от храсти докосна ръждивия метал. Джипът спря и шофьорът, трийсетгодишен абориген, насочи поглед към мен. Хайде, даде знак той, като размаха черна длан, защото търсеше руса американка. Очаквах да ме придружат за среща с племе аборигени. Сините очи на австралиеца-портиер показваха неодобрение и желание да предотврати подобна среща, но ние с шофьора мълчаливо се съгласихме, че сме се намерили.

Още преди да започна да се препъвам с високите си токчета, докато влизах в тази пригодна за всякакъв терен кола, аз разбрах, че съм облечена неподходящо. Младият шофьор от дясната ми страна беше в къси панталони, избеляла тенисфланелка и носеше платненки, на бос крак. Когато уговаряха превоза ми до срещата, предположих, че ще бъде с нормален автомобил, най-вероятно с „Холдън", гордостта на австралийското автомобилостроене. Не бях и сънувала, че човекът ще пристигне в нещо, открито отвсякъде. Е, във всеки случай беше по-добре да съм прекалено наконтена, отколкото неизискано облечена за тази среща и моето угощение-награда.

Представих се. Шофьорът едва кимна и се държеше така, сякаш вече беше сигурен какво представлявам. Портиерът се намръщи, докато ние избръмчахме край него. Пътувахме по улиците на крайбрежния град, покрай редове от къщи с веранди, покрай млечни барове, закусвални и безтревни циментови паркове. Аз здраво дръжката на вратата, докато се въртяхме из детелина, в която се пресичаха шест посоки. Когато се измъкнахме от нея, нашият нов път беше такъв, че слънцето остана зад гърба ни. Купеният ми наскоро костюм за делови случаи, издържан в прасковен цвят, и подходящата към него копринена блуза започваха да ме притесняват в тази жега. Предполагах, че сме се насочили към сграда в другия край на града, но грешах. Навлязохме в главната магистрала покрай  морето. Срещата очевидно беше извън града, доста по-надалеч от хотела, отколкото бях очаквала. Свалих сакото, докато-си мислех  колко глупаво беше от моя страна да не проуча предварително нещата. Поне носех в чантата си четка за зъби, а изрусената ми , стигаща до раменете коса беше сплетена по модата.

Любопитството не ме изостави от мига на първото телефонно позвъняване, въпреки че едва ли бях много изненадана. В края на краищата бях получавала и други обществени признания, пък и този проект беше постигнал огромен успех. Когато работиш години  за хора, които са нещо като полукаста, обитават града и открито проя­вяват самоубийствени наклонности, и им предоставяш възможност да постигнат реализация и финансов успех, това рано или късно няма начин да не се забележи. Но бях учудена: племето, отправящо по­каната, бе отдалечено на разстояние две хиляди мили, на отсрещния бряг на континента, а аз знаех много малко за племената от абори­гени, като се изключат несъстоятелните коментари, които чувах от време на време. Не бях наясно дали са хомогенна раса или подобно на коренното американско население, са много различни, включи­телно и по отношение на езика, който говорят.

Това, върху което всъщност си блъсках главата, беше, ще мога ли да отгатна какво щях да получа: още едно резбовано дървено украшение за стена, което щях да изпратя на съхранение в Канзас Сити, или още по-вероятно просто един букет цветя. Не, какви ти цветя при температура сто градуса по Фаренхайт. Щеше да бъде твърде обременително да ги мъкна със себе си по време на обрат­ния полет. Шофьорът бе пристигнал точно в дванайсет по пладне, както се бяхме уговорили. Така от само себе си се подразбираше, че ме чакаше участие в делови обяд. Беше ми чудно какво толкова една туземна общност можеше да сервира за ядене. Надявах се да не бъде нещо от всеизвестните австралийски менюта. Може би щяха да наредят каквото дал Господ и аз за първи път щях да опитам истинската храна на аборигените. Надявах се да видя маса, нареде­на с разноцветни глинени съдове.

Щеше да бъде чудесно, неповторимо преживяване и с нетърпе­ние очаквах тези очертаващи се като незабравими часове. Чантата, която носех, бе купена специално за този ден и в нея имаше 35-милиметрова камера, както и малък касетофон. Не бяха споменали нищо за микрофони и прожектори, нито за речта, която трябваше да произнеса, но така или иначе се бях подготвила. Едно от ценните ми качества беше, че винаги премислях нещата отдалеч. В края на краищата бях вече на петдесет години и достатъчно пъти бях попа­дала в небрано лозе, да не говорим за разочарованията ми в живота, така че винаги имах алтернативен план за действие. Приятелите ми обичаха да отбелязват способността ми да се измъквам суха от всякаква ситуация. Чувах ги да казват, че винаги имам резервен вариант в главата си.

Един шосеен влак (австралийски термин за камион, теглещ многобройни ремаркета в конвоен стил) от отсрещното движение мина покрай нас. Той изскочи от маранята по средата на платното. Вър­нах се от спомените си, когато шофьорът завъртя волана и ние напуснахме магистралата, за да поемем по неравен, страничен път. На едно място едва забележимите следи от гуми изчезнаха съвсем и аз осъзнах, че, пред нас изобщо няма път. Ние напредвахме зигзагообразно покрай, храстите и джипът подскачаше по нащърбената пясъчна пустиня. На няколко пъти се опитвах да подхвана разговор, но шумът в откритата кола, блъскането на долната част на шасито и подскачането на тялото ми нагоре-надолу ме обричаха на неуспех. По-скоро  трябваше да притискам челюстите си една в друга, за да не си прехапя езика. Пък и очевидно шофиращият не изгаряше от желание да обели дума.

Главата ми се подмяташе, като че ли бях парцалена кукла. Ставаше ми все по-горещо и по-горещо. Чорапогащникът сякаш се разтапяше по краката ми, но се опасявах, че ако събуя обувките си, те ще изхвърчат в необятността на меднооцветената равнинност, която ни заобикаляше, докъдето ми стигаше погледът. Вече не вярвах, че този ням водач някога ще спре. Всеки път, когато очилата ми за слънце, се напрашаваха, аз ги избърсвах с крайчеца на комбинезона. Движението на ръцете ми отваряше шлюз към река от пот. Усещах как гримът ми се размазва и можех да си представя как ружът, който си бях сложила, сега се стичаше на червени ивици по шията ми. Трябваше да ми отпуснат поне двайсет минути да се приведа в ред преди представянето. Щях да настоявам за това!                    

Погледнах часовника си: бяха изминали два часа, откакто бяхме навлезли в пустинята. Чувствах се по-сгорещена и разнебитена откогато й да било. Шофьорът все така мълчеше, като се изключи, че от време на време тананикаше със затворена уста. Изведнъж ми просветна, че той изобщо не се представи. Може би не бях попаднала в точната кола! Но това беше глупаво, тъй като не можех да сляза, пък и той даваше вид на абсолютно убеден, че аз съм неговият пътник.                     

Четири часа по-късно спряхме пред постройка от вълниста лама­рина. Отпред имаше малък тлеещ огън и две жени аборигенки ста­наха на крака, когато приближихме. И двете бяха на средна възраст, ниски, оскъдно облечени. Усмихваха се топло за добре дошли. Едната носеше лента на главата си, така че гъстата й и къдрава черна коса стърчеше под странен ъгъл. И двете изглеждаха слаби и атлетични, с обли пълни лица и светлокафяви очи. Докато слизах от джипа, шофьорът каза:

- Между другото аз съм единственият, който говори английски. Ще бъда твой преводач и твой приятел.

Няма що, помислих си, похарчих седемстотин долара за билет, хотел и нови дрехи само и само да се представя пред кореняци австралийци, и сега разбирам, че те даже не говорят английски, камо ли да разпознават тенденциите в модата.

Е, след като вече бях тук, можех да опитам да се омешам с тях, въпреки че в душата си знаех, че това е невъзможно.

Жените заговориха с резки, чужди за ухото ми звуци, които не приличаха да оформят изречения, а само отделни думи. Моят преводач се обърна към мен и обясни, че за да получа разреше­ние да присъствам на срещата, първо трябва да се почистя. Не разбрах какво имаше предвид. Вярно си беше, че имах няколко пласта прах и пот от пътуването, но, изглежда, не ставаше въп­рос за това. Той ми връчи парче плат, което при разгъването открих, че е препаска, и ми каза да си я поставя, след като се освободя от дрехите си.

- Какво? - възкликнах, не вярвайки на ушите си. - Това да не е някакъв майтап?

Инструкциите бяха повторени строго. Огледах се за място, къ­дето да се преоблека, и не открих нищо. Какво можех да сторя? Бях дошла твърде надалеко и изтърпяла твърде много неудобства, така че връщане нямаше. Младежът се отдалечи. Помислих си, че с този пищемал все пак ще ми е по-хладно, отколкото в дрехите. Така че възможно най-дискретно аз съблякох изцапаните си нови дрехи, сгънат ги внимателно на купчинка и надянах местната премяна. После поставих нещата си върху камъка, който само допреди ми­нути бе служил за пейка на чакащите жени. Чувствах се тъпо в безцветния парцал и съжалих за парите, дадени залудо при покуп­ката ми на тоалет, „който щеше да направи добро впечатление". Младежът отново се появи. Той също беше в нова премяна и сто­еше пред мен почти гол, бе усукал само някакво парче плат в стил бански гащета. Беше бос, както и жените край огъня. Даде ми нови разпореждания - да сваля всичко: обувки, чорапогащник, бельо, както и всичките бижута, дори фибите, с които придържах косата си. Страх започна да измества любопитството ми, но аз постъпих така, както ми бе казано.

Спомням си, че напъхах бижутата във върха на обувката си. Направих нещо, което изглежда естествено за жените, въпреки че, сигурна съм, никой не ни е учил на това: поставих бельото си в средата на купчината дрехи.

Пелена гъст сив дим се извиси над тлеещите въглени в момента, когато към огъня бе прибавен един зелен храст. Жената с лентата на главата взе нещо, което изглежда да беше крило на огромен черен сокол, и го разтвори като ветрило. Тя започна да ми вее от глава до пети. Димът се изви към мен и се смеси с дъха ми. После тя направи въртеливо движение с показалеца си, което подразбрах, че означава „обърни се”. Ритуалът с дима бе повторен и зад гърба ми. След това ми бе подсказано да прекося огъня през дима.

Накрая ми бе съобщено, че съм почистена, и получих разреше­ние да вляза в металната барака. Докато младежът ме придружава­ше до входа, аз видях как същата жена се наведе да вземе цялата купчина с мои вещи и ги задържа над пламъците. Тя ме погледна и се усмихна, когато очите ни се срещнаха, след което разтвори ръце. Всичко, което притежавах, отиде в пламъците.

За момент сърцето ми заглъхна и аз дълбоко въздъхнах. Не зная защо не нададох вик на протест и не изтичах веднага да спасявам ценностите си. Просто не го направих. По израза на лицето на жената разбрах, че действията й не са злонамерени. По-скоро беше напра­вено по начин, по който на някой чужденец се даваше знак за изк­лючително гостоприемство. Та тя е само една невежа, помислих си, и не отбира нищо от кредитни карти и важни документи. Бях бла­годарна, че поне си бях оставила самолетния билет в хотела. Знаех, че там имам и други дрехи, и се надявах някак си да се оправя, когато му дойдеше времето и вляза във фоайето на хотела по този парцал около мен. Помня, че си повтарях: “Хей, Марло, ти си печена жена. И това, което става, не е причина да си докараш някоя язва от яд." Но си взех бележка наум да си изровя по-късно пръстените от пе­пелта. Надявах се, че огънят ще угасне и мястото ще поизстине, преди джипът да ме откара обратно в града. Но не беше писано да стане така.

Много по-късно щях да осъзная символиката на акта, когато свалях своите скъпи и както ми се струваха, много необходими бижута. Предстоеше ми да науча, че времето за тези хора нямаше абсолютно нищо общо с часовете, които показваше златният инкрустиран с диаманти часовник, сега завинаги дарен на земята.

Много по-късно щях да разбера, че освобождаването от привър­заността ми към вещите и някои убеждения беше вече незаличимо белязано като много съществена стъпка по пътя на моя човешки прогрес към живота.

 

ПЪЛНЕНЕ НА ИЗБИРАТЕЛНАТА УРНА

 

Бараката имаше три стени и покрив и ние влязохме през отвора на несъществуващата четвърта стена. Това беше вратата, а и нямаше нужда от прозорци. Беше по-скоро навес, който да пази сянка или пък служеше за пладнуване на овцете. Вътре горещината се подсилваше от друг запален между кръг от камъни огън.Нямаше и помен от същественото за човешкия бит: никакви столове или застелки на пода, нито вентилатор, нямаше и електричество. Всичко бе постигнато с парчета вълнообразна ламарина, скрепени едно към друго с помощта на изгнили дървета.

Очите ми бързо се приспособиха от ярката сардина, на която бяха изложени през последните четири часа, към полутъмното, постигнато от сянката и дима. Група възрастни аборигени стояха прави или седяха на пясъка. Мъжете носеха цветни и украсени препаски през главата, а по ръцете над лактите и около глезените си имаха прикрепени пера. Върху слабините си носеха същия тип „облекло" като шофьора.Той не беше изрисуван, но другите бяха с оцветени знаци по лицата и крайниците. С бяло бяха положили точки, линии и изящни символи. По ръцете им се виждаха изображения на гущери, докато змиите, кенгурата и птиците населяваха краката и  гърбовете им.

Жените не бяха толкова издокарани. На височина бяха като мен. Повечето бяха на доста години, но притежаваха гладка кожа с млечношоколадов цвят. Изглеждаха приветливи и здрави. Не видях нито една с дълга коса, повечето бяха остригали почти до голо къдрите си. Онези, които все пак си бяха оставили коса, я обуздаваха със стегната тясна лента през челото. Една съвсем стара бе­ловласа жена, застанала до отвора, имаше гирлянди от ръчно нап­равени цветя около шията и глезените. Цветята бяха дело на худож­ник, виждаше се всеки отделен венчелист и всяка тичинка. Жените се бяха покрили или с по две парчета плат, или с едно цяло, което ги обгръщаше по подобие на моето. Не се виждаха бебета или малки деца с изключение на едно десетгодишно момче.

Очите ми се приковаха върху най-живописната личност в помещението - един мъж, в чиято черна коса сивееха отделни кичури. Подрязаната му брада подчертаваше силата и благородството на лицето му. Беше си сложил поразяваш накит за глава, направен от ярко оцветени пера. на папагал. Още пера имаше около горната част на ръцете и около глезените си. Няколко предмета бяха прикрепени около кръста му, а на гърдите му висеше кръгла красиво изработена плочка от камък и семена. Няколко от жените носеха подобни, но по-малки висулки.

Той се усмихна и протегна и двете си ръце към мен. Докато се вглеждах в кадифеночерните му очи, ме обзе чувство на пълен покой и сигурност. Мисля, че имаше най-благото лице, което някога бях виждала.

Усещанията ми обаче се раздираха от противоречия. Изрисува­ните лица и самите мъже, които стояха до острите като бръснач копия, подхранваха нарастващия ми страх. От друга страна, всеки излъчваше приветливост и атмосферата сякаш разпръскваше ухание на отпускащ душата комфорт и приятелство, така че емоционално аз се установих някъде по средата, като обсъждах собствената си глупост. Нямаше нищо от онова, което бях очаквала. Дори на сън не бих могла да измисля заплашителна ситуация, в  която да присъстват толкова много любезни хора. Само фотоапаратът ми да не беше погълнат от пламъците извън сайванта: какви страхотни снимки ставаха! Можех да ги наредя в албум или да ги показвам като диапозитиви на някоя бъдеща омаяна публика, на роднини или на приятели. Мислите ми се върнаха към огъня. Какво още изгаряше там? Потръпнах при мисълта, че международната ми шофьорска книжка, оранжевите австралийски банкноти, стодоларовката, която носех в една тайна преграда на портмонето от младини, удостоверение за времето, през което съм била на работа в телефонната компания, любимото крем-червило, което не можех да си го доставя в тази страна, диамантеният ми часовник и пръстенът, който леля Нола ми бе подарила за осемнайсетия рожден ден, горяха в огъня.

Безпокойството ми бе нарушено и аз бях представена на племето от преводача, чието име беше Ооота. Той произнасяше това „Ооо" почти като „Оооооо" и след това рязко добавяше „та".

Приятелски настроеният мъж с невероятните очи бе назовавай от  аборигените Племенния Старейшина. Той не бе най-възрастният  мъж от групата, но бе определен за водач.

Някаква жена започна да удря една в друга две пръчки и скоро бе последвана от други жени. Копиеносците започнаха на свой ред удрят с дългите си оръжия по пясъка, а останалите запляскаха с ръце. Всички запяха нещо като монотонен речитатив. Бе ми даден знак с ръка като покана да седна на пясъчния под. Групата започваше своя  корроборее, или празник. При завършване на всяка песен веднага тръгваше нова. Досега не бях забелязала, че някои от хората носеха на глезените си гривни, направени от огромни шушулки, но сега те се набиваха на очи, тъй като изсъхналите семена в тях се превърнаха в пулсиращи хлопки. По едно време имаше една-единствена танцьорка, после станаха много. Понякога мъжете танцуваха сами, друг път жените се присъединяваха към тях. Споделяха историята  на своето племе с мен.

Към края темпото на музиката се забави, движенията също се  успокоиха. После секнаха. Остана само един постоянен тътен, който сякаш бе синхронизиран с ударите на сърцето ми. Сега всички бяха мълчаливи и неподвижни. Гледаха към водача си. Той се изправи и тръгна към мен. Когато ме доближи, спря и се усмихна.  Възцари се неописуемо усещане за общуване. Имах интуитивното чувство, че сме стари приятели, но, разбира се, това не беше вярно.

Предположих, че самото му присъствие ме кара да се смятам добре приета и спокойна.

Старейшината откачи от пояса си нещо като дълга кесия, напра­вена от кожата на птицечовка, и я размаха във въздуха. Отвори я и изсипа съдържанието й на земята. Около мен се посипаха камъни, кости, зъби, пера и кожени дискове. Няколко души от племето  помогнаха да се отбележи къде бе паднал всеки от предметите. След това ги върнаха обратно в кесията. Старейшината произнесе нещо и ми я връчи. Сетих се за Лас Вегас, така че и аз я вдигнах във въздуха и я разклатих. Повторих играта с отварянето и разхвърлянето на съдържанието, като нямах никаква представа къде какво пада. Пълзейки, двама мъже използваха стъпалото на трети, за да изме­рят на колко стъпки разстояние се бяха приземили предметите при моето хвърляне в сравнение с предишното на Старейшината. Ня­колко души коментираха резултата, но Ооота не благоволи да ми съобщи какво са казали.

Този следобед участвах в няколко изпитания. В едно от тях, което беше много впечатляващо, се използваше някакъв плод. Той беше дебелокор като банан, но във формата на круша. Този бледозелен плод ми бе даден и ми бе казано да го държа и да го благословя. Какво можеше да означава това? Нямах и най-малката представа, така че просто произнесох наум: „Моля Те, Господи, благослови тази храна." После подадох плода обратно на Старейшината. Той взе нож, отряза му върха и започна да го бели. Вместо да пада надлъжно, както е при банана, тази кора се отделяше като серпантина. Когато падна първото кръгче, всички лица се извърнаха към мене. Притесних се от тези тъмни вторачени в мен очи. В един глас, сякаш се бяха упражнявали, те отрониха: „А!" Това се повтаряше всеки път, когато Старейшината отделяше накъдрено парче кора. Не знаех дали това „А!" означава нещо добро или нещо лошо, но поне усещах, че като че ли обикновено кората не се къдри, докато я белят, и че каквото и да означаваше това изпитание, аз бях изка­рала добра оценка.

Към мен приближи млада жена, носеше чиния, препълнена с ка­мъни. Може би беше по-скоро някаква мукавена подложка, а не чиния, но купчината камъни бе толкова висока, че изобщо не можех да видя в какво са сложени. Ооота ме погледна много сериозно и каза:

- Избери един камък. Избирай го мъдро. Той притежава силата да спаси твоя живот.

Настръхнах на мига, въпреки че бях сгорещена и потна. Вътреш­ностите ми реагираха на своя собствен език, сякаш събраният ми  на топка стомах питаше: “Какво означава това? Сила, която да спаси живота ми?”

Огледах камъните. Всички ми се сториха еднакви. Нямаше нищо, което да отличи който и да е от тях. Те бяха обикновени сиво-червени  речни камъни с големината на четвърт долар. Искаше ми се поне някой да проблесне или да ми направи впечатление на по-специален. Никакъв късмет. Така че аз се престорих: взрях се съсредоточено, все едно че ги изучавах най-сериозно, и после избрах от върха, като го вдигнах тържествуващо. На лицата, които ме заобикаляха, светна одобрение и аз вътрешно се зарадвах: „Уцелих точния камък!”

Но какво щях да правя с него? Не можех да го пусна и да обидя чувствата им. В края на краищата този камък не означаваше нищо за мен, но изглеждаше толкова важен за тях. Не притежавах джоб, в който да го сложа, така че го напъхах в деколтето на новата си премяна, това беше единственото място, за което можех да се сетя. Предвидливо забравих за онзи друг естествен джоб на жената.

После те угасиха огъня, събраха малкото си притежания и поеха през пустинята. Кафявите им почти голи торсове проблясваха на слънчевите лъчи, докато се нареждаха в нишка за пътуването. Изглежда, че срещата бе приключила, и то без никакъв обяд или награда! Ооота закрачи последен и след като се отдалечи на няколко метра, се обърна и каза:

-Хайде. Тръгваме.   

-Но къде отиваме?- попитах аз.

-Ще пътешестваме.

-В каква посока?                

-Ще прекосим Австралия.         

-Чудесно, няма що! И колко време ще отнеме?   

-Приблизително толкова, колкото луната три пъти да се смени.

-Да не  искаш да кажеш три месеца?

-Да, горе-долу три месеца.

Въздъхнах дълбоко. След това произнесох към Ооота, който се отдалечаваше:

-Добре де, това може да звучи като голямо забавление, но виждаш, че аз не мога да дойда. Днес не ми е подходящ ден за тръгване. Имам отговорности, задължения, чакат ме плащания на сметки. Не съм направила никаква подготовка. Ще ми е нужно време, преди да тръгна на екскурзия или на къмпингово пътешествие. Вероятно не разбиращ: аз не съм австралийска гражданка, аз съм американка. Ние не можем да отидем в една чужда страна и просто така да изчезнем. Вашите емиграционни власти ще се побъркат, а моето правителство ще изпрати хеликоптери да ме търсят. Сигурно някой друг път, когато съм предупредена предварително, ще мога да се присъединя към вас, но не и днес. Не мога да тръгна с вас днес. Не, днешният ден изобщо не е подходящ.

Ооота се усмихна:

- Всичко е наред. Който трябва да знае, ще знае. Моите хора чуха твоя вик за помощ. Ако някой в племето бе гласувал срещу теб, те нямаше да предприемат това пътуване. Ти бе подложена на изпи­танията и бе одобрена. Това е изключителна чест. Не мога да ти обясня. Трябва да минеш през това преживяване. То е най-важното нещо, което ще свършиш през този си живот. Родена си, за да го направиш. Божественото Единение е в действие, това е твоето послание. Не мога да ти кажа повече. Хайде. Последвай ни.

Аз стоях, взряна в австралийската пустиня. Тя бе необятна, пуста и въпреки това красива. Приличаше на самозареждаща се батерия, която няма изчерпване. Джипът беше там с ключа на таблото. Но от коя посока бяхме дошли? В продължение на часове се движехме без път с нескончаеми завои и криволици. Аз нямах обувки, нито вода, нито храна. Температурата по това време на годината в пус­тинята беше между сто и сто и трийсет градуса по Фаренхайт. Бях доволна, че са гласували да ме приемат, но кой го бе грижа за моя глас? Струваше ми се, че решението не зависи от мен.

Не исках да отида. Те искаха от мен да положа живота си в тех­ните ръце. Бяха хора, които току-що бях срещнала и с които дори не можех да разговарям. Какво щеше да стане, ако загубя работата си? Само това ми стигаше; нямаше да имам никаква сигурност за бъдещето си, лишена от пенсионния чек на някоя компания! Беше лудост! Разбира се, че не можех да тръгна!

Тогава си помислих: „Обзалагам се, че това трябва да е двустранна сделка. Първо те си играят някакви игрички тук в този сай­вант, после излизат в пустинята и продължават да си играят. Тръгнали са надалече, а нямат никаква храна. Най-отвратителното, което може да се случи, е, ако те очакват от мен да прекарам нощта на открито. Сигурно не, та нали само един поглед бе достатъчен да установят, че аз не си падам по къмпингите, аз съм си градско чедо, което не може да мине, без да полежи във ваната, покрито с пяна! Е, може да направя изключение, ако наистина се налага! Но сега трябва просто да им кажа най-настоятелно, че вече съм си платила за нощувката в хотела и че те трябва да ме върнат там утре преди времето, в което трябва да го напусна. Нямам никакво наме­рение да плащам пресрочен престой, само и само да угодя на тези глупави и необразовани хора."

Наблюдавах как с отдалечаването си все повече и повече фигурите се смаляваха. Нямах време да претеглям на везни всички плюсове и минуси. Колкото повече стоях и се чудех какво да правя, толкова повече те изчезваха от погледа ми. Точните думи, които си казах, се запечатаха в съзнанието ми толкова отчетливо, сякаш ги бях издълбала на дърво: „Добре, Господи. Знам, че Ти наистина имаш много странно чувство за хумор, но този път съвсем не Те разбирам!"

С вълнение, което като топка от пинг-понг се мяташе между страх, удивление, неверие и чисто изумление, аз последвах племето, або­ригени, които наричаха себе си Истински Хора.

Не бях нито със завързани ръце, нито ми беше запушена ус­тата, но се усещах като пленник. Струваше ми се, че се превръ­щам в жертва, пристъпваща принудително към среща с непозна­тото.

 

С ОБУВКИ, КАКТО МЕ Е  МАЙКА РОДИЛА

 

Не бях изминала кой знае какво разсто­яние, когато усетих пронизваща болка в краката. Достатъчен ми беше един поглед, за да установя, че целите бяха набити с осили и тръни. Опитвах се да ги изтръгна, но едва направила следваща стъпка, на тяхно място се забиваха нови.Започнах да се придвижвам, подска­чайки на един крак, докато в същото време се опитвах да измъкна някой от болезнено впитите тръни. Сцената изглежда да е била много комична за групата, която се извърна да ме гледа, защото усмивките ставаха все по-широки. Ооота спря да ме изчака и лицето му изразяваше съчувствие, когато каза:

- Забрави болката. Ще отстраниш тръните, когато спрем за по­чивка. Научи се да търпиш. Съсредоточи вниманието си другаде. Сега не можеш да направиш нищо.

Съветът му „да насоча вниманието си другаде" беше важен за мене. Аз бях работила със стотици хора, изпитващи болка, особено през последните петнайсет години като лекар, специализиран в акупунктурата. Много често при критични състояния пациентът трябва да избира между някой опиат, който ще притъпи съзнанието му, или прилагането на акупунктура. В своята образователна меди­цинска програма за оказване помощ по домовете аз бях използвала същите тези думи. Очаквах от хората, които лекувах, да правят точно това, а сега някой го очакваше от мене. Беше по-лесно на думи, отколкото на практика, но аз се справих.

След малко спряхме да починем за няколко минути и аз открих, че повечето от връхчетата на тръните се бяха отчупили, загнездили се под кожата ми, те причиняваха кървене. Вървяхме по спинифекс - това, което ботаниците наричат австралийска трева. Тя вирее покрай бреговете, спечена между пясъците, където едва има влага, като развива подвити остриета, достойни за касапски нож. Определението трева е много измамно, защото тази растителност с нищо не напомня за нея. И тези остриета не само че порязват, но и тръните по тях наподобяват бодлите на кактус. Когато про­никваха в кожата ми, оставяха възпалени и червени подутини като от ужилване. За щастие аз съм човек, който повечето живее на открито, радвам се на умерен слънчев загар и често обичам да ходя боса, но стъпалата ми не бяха подготвени чак за такова малтре­тиране. Болката продължаваше, по краката ми избиваше кръв във всички възможни окраски от яркочервено до тъмнокафяво, въпре­ки че опитвах да насочвам вниманието си другаде. Като поглеж­дах надолу, вече не различавах лющещия се лак по ноктите от червения цвят на кръвта ми. Най-накрая краката ми станаха без­чувствени.

Напредвахме в пълно мълчание. Това, че никой не говореше, изглеждаше странно. Пясъкът беше топъл, но не чудовищно горещ. Слънцето беше жарко, но не и непоносимо. От време на време при­родата сякаш се смиляваше над мене и ми даряваше кратък полъх от по-хладен въздух. Когато поглеждах напред пред групата, като че ли липсваше ясно определителна линия между земята и небето. Установявах същото във всички посоки, все едно пред мен бяха акварели, в които небето прелива в пясъка. Научният ми мозък желаеше да уталожи объркаността си с помощта на компас. На хиляда стъпки над главите ни някакви наченки на облачност караха самотно дърво на хоризонта да изглежда като латинско „и" със старателно положена точка. Чувах единствено хрущящите стъпки по земята. Случваше се някое пустинно животно да раздвижи близ­ките храсти и така да наруши монотонността. Голям кафяв сокол се появи от нищото, започна да кръжи и да се спуска над главата ми. Той сякаш проверяваше моя личен напредък, защото не се спуска­ше над никой друг. Толкова бях различна, че може би разбирах защо му е нужно да ме огледа отблизо.

Без предупреждение цялата колона спря да върви направо и зави под ъгъл. Това ме удиви: не чух думи, указващи да сменим посо­ката. Изглежда, всички с изключение на мен просто го усещаха. Помислих, че вероятно са водени от някаква следа, но беше повече от очевидно: не следвахме никаква пътека в пясъците и спинифекса. Ние бродехме в пустинята.

Главата ми гъмжеше от мисли. В тишината ми беше лесно да наблюдавам как те прелитат от едно на друго.

Наистина ли това се случваше? Може би беше сън. Те казаха, че ще прекосим Австралия. Това беше невъзможно! Да вървим с месеци! Нито пък беше разумно. Те били чули моя вик за помощ. Какво означаваше това? Било нещо, което съм родена да направя! Каква шега. Амбицията на моя живот не беше да страдам, докато изследвам тази пуста затънтена област.Притеснявах се също и за тревогите, които изчезването ми щеше да причини на децата ми, особено на дъщеря ми. Бяхме много свързани. Сетих се за хазяй­ката си, която беше едра възрастна матрона. Ако не й платях наема навреме, тя щеше по свой начин да ми помогне да си оправя смет­ките с други собственици, от които само преди седмица бях наела , телевизор и видео. Е, препритежаването на вещи можеше да бъде уникално изживяване!

На този етап все още не вярвах, че ще вървим повече от един ден. Та нали все пак нямаше и следа от нещо за ядене и пиене. 

Засмях се гласно. Собствена шега. Колко пъти си бях повтаряла, че искам да спечеля екзотично пътешествие с изцяло платени раз­носки! Ето ми го. Всичко ми бе осигурено. Дори не се налагаше да си опаковам четката за зъби или дрехи за преобличане. Не беше точно това, което имах предвид, но със сигурност беше нещо, за което безкрайно много пъти си бях мечтала.

С напредването на деня многото порязвания, засъхналата кръв и подутините превърнаха стъпалата ми в грозни, безчувствени и окаяни крайници. Усещах краката си като дърво, раменете ми бяха изгорели до болка, а лицето и ръцете ми бяха зачервени и ожулени. Този ден вървяхме около три часа, през които границите на моята издръжливост бяха разширявани непрекъснато. Имаше моменти, в които усещах, че ако не седна, щях да припадна. То­гава обаче се случваше нещо, което отвличаше вниманието ми. Или соколът се появяваше и издаваше своите странни и тайнстве­ни крясъци, или някой тръгваше редом с мене и ми предлагаше да пийна вода от съд с непозната направа, окачен около врата или кръста. Като по чудо това разсейване ми даваше криле, носеше ми нова сила и глътка въздух. Най-после настана време да спрем за през нощта.

Всички изведнъж се задействаха. За огъня не бе използван киб­рит, а метод, който си припомних от Наръчника за момичета ска­ути. Никога не бях опитвала в издълбана дупка да въртя така бързо пръчка, че да се разгори. Дори скаутските ни водачи не успяваха да го постигнат. Те единствено загряваха пръчката до получаване на слаб пламък, който при раздухване угасваше, вместо да се разгори. Тези хора обаче си знаеха работата. Някои събираха дърва за огъня, други растения. През целия следобед двама мъже бяха споделяли заедно един товар. Платнището, преметнато върху две дълги копия, образуваше носилка, която се издуваше така,  сякаш в нея имаше огромни отломъци камък. Сега те положиха товара на земята и извадиха нещо от него.

Една много възрастна жена се приближи към мен. По старост напомняше баба ми, която беше прехвърлила деветдесетте. Косата беше снежнобяла. Лицето й бе прорязано от меки вдлъбнати бръчки. Тялото й бе мършаво, силно и с плавна гъвкавост, но стъпалата й бяха толкова изсъхнали и твърди, че се бяха превърнали почти в нещо като копито. Беше същата, която бях забелязала и по-рано, с изящно оцветената огърлица и украшения по глезените. Сега тя откачи от кръста си малка торбичка от змийска кожа и изсипа от нея върху дланта си гъста течност, която наподобяваше безцветен вазелин. Научих, че това е микстура от растителни масла. Тя посочи към краката ми и аз кимнах в знак на съгласие, че приемам да ми помогне. Тя седна срещу мен, постави подутите ми и изранени стъпала в скута си и докато втриваше мазилото в тях, запя. Беше успокояваща мелодия, почти като на люлчина песен. Попитах Ооота какво означават думите й.

- Тя се извинява на твоите стъпала. Казва им колко много си им благодарна. Казва им колко много всеки един от нас им е благода­рен и моли твоите стъпала да бъдат здрави и силни. Тя произнася специални звуци, които са целебни за рани и порязвалия, тонове, които отстраняват течността в отоците. Тя моли стъпалата ти да станат много здрави и издръжливи.

Не беше плод на въображението ми. Паренето, смъденето и възпалението започна да преминава и постепенно почувствах облекчение.

Докато седях и стъпалата ми бяха в този бабин скут, аз започнах да оспорвам наум реалността на днешното си изживяване. Как се бе случило това? И откъде започна всичко?

 

ГОТОВНОСТ, ТРЪГВАНЕ

 

Започна в Канзас Сити. Онази сутрин е врязана завинаги в паметта ми. Слънцето бе решило да ни окаже чест с присъствието си, след като се бе покрило за няколко дни. Бях отишла рано в кабинета, за да планирам работата си с пациенти, които имаха специални нужди. Сестрата щеше да дойде след два часа и аз винаги се наслаждавах на спокойното време, с което разполагах за подготовка.

Докато превъртах ключа на външната врата, чух телефона да звъни. Дали не беше спешен случай? Кой можеше да звъни преди работно време? Нахлух в кабинета, грабнах телефона с една ръка, докато с другата запалих лампата.

Поздрави ме развълнуваният глас на австралиец, когото бях срещ­нала на конференция на лекари в Калифорния. Сега той звънеше от Австралия.

- Здрасти. Кво ще кажеш да поработиш в Австралия няколко години?

Останах като ударена от гръм и за малко да изпусна слушалката.

- Още ли си на телефона?- попита той.

- Дааа - успях да изпелтеча аз.- Казвай какво имаш предвид.

- Твоята уникална образователна програма, насочена към паци­ентите за профилактика на здравето, ми направи такова впечатле­ние, че разказах на своите колеги тук за теб. Те помолиха да ти позвъня. Искаме да опиташ да получиш петгодишна виза и да дойдеш. Ще можеш да пишеш трудовете си за степен и да преподаваш в системата на нашето държавно медицинско обслужване. Ще бъде чудесно, ако го осъществим, пък и това ще ти даде възможност да поживееш в чужда страна за няколко години.

Предложението да напусна сегашното си жилище край езерото, солидно установената си здравна практика и дългогодишните паци­енти, с които вече ме свързваше близко приятелство, представля­ваше нахлуване на чуждо тяло в зоната на моя комфорт, подобно на пирон, проникваш в дъска. Беше вярно, че изпитвах любопитс­тво към държавното медицинско обслужване, в което се елиминира печалбата от системата на здравните грижи и Големият Каньон не разделяше науката медицина от практикуващите я лекари.

Щях ли да срещна благородници, посветени от душа и сърце на здравето и лечението, които щяха да правят това, което допринася полза, или само ми предстоеше да се обвържа с нова форма на отрицателно насочена манипулация, каквато в Съединените щати бе станала процедурата при лечението на която и да е болест?

Това, което най-много ме вълнуваше, беше единствено Австра­лия. Сещах се как още далече назад в детството си аз се увличах да чета всяка попаднала ми книга за страната Там Долу. За съжаление такива книги не бяха много. В зоологическата градина винаги търсех кенгуруто и се надявах на рядката случайност да видя коала. На някакво мистериозно, скрито ниво в мен съществуваше потребност, която мечтаех да задоволя. Чувствах се надеждна, самоиздържаща се, образована жена и спомням си, че душата ми винаги таеше желание, а сърцето ми влечение да посетя страната на дъното на глобуса.

- Помисли - настоя австралиецът. - Ще ти позвъня след две седмици.

В какъв момент ме сварваше това. Само преди десетина дена дъщеря ми и годеникът й определиха датата на сватбата си. Това означаваше, че за първи път в моя живот аз бях свободна да живея в което си поискам място на света и да правя онова, което истински желаех. Щях да срещна пълната подкрепа и на сина си, и на дъщеря си. След развода ги чувствах повече като приятели, отколкото като мои деца. Сега те и двамата бяха самостоятелни млади хора и аз предчувствах как мечтата ми се сбъдва.

След шест седмици, когато сватбата вече се бе състояла, а прак­тиката ми минала в други ръце, дъщеря ми и една близка приятелка стояха с мен на летището. Усещах се странно. За първи път от години аз нямах нито кола, нито дом, нито ключове, дори куфарите ми се заключваха с шифър. Бях се освободила от всичките си светски притежания с изключение на няколко оставени на склад неща. Се­мейните наследствени вещи бяха на сигурно съхранение при сестра ми Паци. Приятелката ми Джейна ми връчи една книга и ние се прегърнахме. Дъщеря ми Кари ме снима за последно и аз тръгнах по застлания с червена пътека ръкав към самолета и моето изжи­вяване в континента Там Долу. Не бързах да определям големината на уроците, които съдбата ми бе определила. Майка ми имаше на­вика да ми казва:

- Избирай внимателно, защото, току-виж, получиш това, което искаш.

Въпреки че беше починала отдавна, едва през този ден аз започ­нах да осъзнавам истински значението на тези нейни думи.

Полетът до Австралия от Средния запад е изключително дълъг. За късмет на пътниците дори и огромните джетове се нуждаят да спират от време на време, така че ни бе дадена възможност да вдъх­нем малко чист въздух, докато зареждаха гориво на Хаваите, а после и на Фиджи. Джетьт на австралийската авиокомпания „Кантас" беше просторен. Филмите, които прожектираха, бяха измежду последните хитове на американското кино. Въпреки това полетът тежеше с продължителността си.

Австралия е седемнайсет часа напред от Съединените щати. На практика това си е летене в утрешния ден. По време на пътуването аз се подсетих, че ние със сигурност знаехме, че и утре светът ще бъде невредим и действащ! Беше вече утре на масива земя пред нас. Нищо чудно, че някогашните моряци здравата празнували пресичането на екватора и на онази въображаема линия в океана, откъдето започва времето.И досега понятието ден си остава доста разтегливо.

Когато кацнахме на австралийска земя, целият самолет и всички пътници бяхме напръскани като възможни причинители на замърсяване по отношение на този изолиран континент. Пътническият агент не ме беше подготвил за това. След като се приземихме, ни бе казано да останем на местата си. Двама летищни служители преминаха разстоянието от пилотската кабина до опашката на са­молета, като пръскаха с аерозолни кутии над главите ни. Разбирах мотивите на австралийците, но самото сравнение на тялото ми с вредно насекомо беше потискащо.

Страхотен прием, няма що!

Извън летището пейзажът ми напомняше за у дома и направо щях да си помисля, че съм още в Съединените щати, ако не беше трафикът, който отваряше и затваряше циповете си в посока, обрат­на на нашата. Таксиметровият водач седеше зад волана отдясно. Той ми предложи да спрем пред бюро за обмяна на чужда валута, където аз закупих австралийски доларови банкноти. Те бяха твърде голе­ми, за да се сместят в американския ми портфейл, но значително по-ярко оцветени и изрисувани от зелените ни пари. Освен това открих чудесни монети от по два и двайсет цента.

През следващите няколко дена нямах никакви проблеми с привикването ми към Австралия. Всички си падаха по водните и плажни спортове. Страната се разпростира на почти толкова квадратни мили, колкото и Съединените щати, като формата също е подобна, но вътрешността тук е изолирана Пустош. Аз бях запозната с нашата пустиня Пейнтид Дезърт, както и с Долината на смъртта. Но на оситата им бе трудно да си представят как в самото сърце на държавата ни расте жито и се простират безк­райните редове на високата жълта царевица. Тук вътрешността беше толкова противопоказна за човешкия живот, че Кралската летателна медицинска служба беше на постоянно повикване. Пилотите бяха изпращани и на спасителни операции да доставят бензин или автомобилни части на закъсали шофьори. А хората бяха пренасяни по въздуха, за да получат лекарска помощ. На стотици мили разстояния нямаше никакви болници. Дори обра­зователната система включваше радиоучилище за децата в отдалечените райони.

Градовете ми се сториха много модерни с хотели на Хилтън, Холидей Ин и Рамада, със затворени за автомобили търговски центрове, с модни къщи и бърз транспорт. С храната не беше съ­щото. Според мен те още се учеха да имитират основните популяр­ни ястия от американската кухня, но попаднах на чудесен овчарски пай, какъвто бях яла в Англия. Рядко сервираха вода с яденето, ако го правеха, никога не й слагаха лед.

 Аз обикнах хората и техния по-различен начин на изразяване:

чипс - за френските картофки

шейла - за младо момиче

Буш - за отдалечените селски райони

джой - за невръстното кенгуру

бискуит - за сладките

сервиет - за салфетките

оси - австралиец                                                   

тини - за кутия бира и т.н.

В магазините звучеше странно, когато казваха благодаря, преди да са казали моля:        

- Това ще струва един долар, благодаря - отбелязваше продавачът

Бирата тук е голямо национално богатство. Аз лично никога не съм си падала по нея, така че не опитах многобройните видове, с които се гордееха. Всеки австралийски щат си има пивоварница и хората от щата бяха много докачливи и доказваха своята лоялност към съответната марка, например: Фостьрс Лейгр или Фоур Икс.

Австралийците имат в речника си специфични думи за различни­те националности. Те често наричат американците янки, новозеландеца - киуи, а британците - блъди помс. На едно място ми обясни­ха, че това жаргонно обръщение произлиза от червените парадни военни униформи на европейците, но другаде ми казаха, че идва от инициалите ПОМ върху дрехите на депортирани през деветнайсети век затворници: Призънър оф Хис Маджести, което ще рече затвор­ник на негово величество.

От всичко, което харесвам на австралийците, най-много обичам техния напевен говор. Разбира се, те ми казаха, че аз съм тази, която има акцент. Открих, че австралийците са много приятелски настро­ени хора, които веднага ще накарат чужденеца да се почувства като у дома.

През първите дни опитах няколко хотела. Всеки път, когато се настанявах, получавах метална каничка с мляко. Забелязах, че всеки от гостите получава такава. В стаята намирах електрически чайник, торбички чай и захар. По всичко личеше, че оситата обичат чай с мляко и захар. Не ми трябваше много време, за да разбера, че никъде няма да получа чаша кафе по американски. Когато за първи път попаднах в мотел, възрастният му притежател ме попита дали ще искам да поръчам и закуска, като ми връчи меню, написано на ръка. Поръчах, така че той ме попита в колко часа да ми я сервират, като ми препоръча да ми я донесат в стаята. На следващата сутрин, докато се къпех, дочух стъпки, които доб­лижиха до стаята. Очаквах почукване, но вместо това чух странен шум като от затръшване на врата. Докато се сушех, подуших храната. Започнах да се оглеждам, но никъде не я открих. Но! определено си миришеше на ядене. Може би достига от съседната  стая, заключих аз.

Прекарах един час в подготовка за деня и преподреждане на куфара си. Докато го товарех в наетата кола, към мен пристъпи млад мъж.

- Добър ден, хареса ли ви храната? - попита той.        

Засмях се.

- Вероятно е станало някакво недоразумение. Не съм получавала никаква закуска.

- О, не може да бъде. Аз самият ви я донесох - каза той и повдигна дръжката, която се намираше върху външната стена на мотелската ми стая. Вътре във вграденото долапче стоеше красиво подредената ми чиния с бъркани яйца, вече студени и вгуменени. След това той влезе в стаята и отвори вратата на бюфета, от която се откри същата гледка. И двамата се засмяхме. Аз просто не бях успяла да намеря закуската. Но това беше само началото на поредицата от изненади, които Австралия ми беше подготвила.

Оситата бяха любезни. Бяха толкова приветливи, докато ми помагаха да си намеря къща под наем. Спрях се на една, която се намираше в добре поддържаната крайградска част. Всички къщи в съседство бяха строени по едно и също време - едноетажни, бели,  с предна и странична врата. Първоначално не е имало никакви ключалки. Тоалетните бяха малки и отделно от баните, които представляваха големи помещения с вана и мивка. Вместо с вградени разполагах със старомодни гардероби. Нито един от американските уреди не ми влизаше в работа. Електрическото напрежение беше различно, а и щепселите бяха с различна форма. Трябваше да си купувам нов сешоар и маша за къдрене. Задният двор бе покрит с екзотични цветя и дървета. Поради топлото време те цъфтяха целогодишно. Нощем прииждаха тръстикови жаби, за да се насладят на аромата, броят им чувствително нарастваше всеки месец - те са национална напаст и популацията им е извън какъвто и да било контрол, така че трябва да бъдат изтребвани от самите домакинства. Моят двор очевидно стана за тях спасителен рай.

Австралийците ме запознаха с боулинга на трева - това е спорт на открито и играчите са облечени в бяло. Бях минала покрай ма­газини, които не продаваха нищо друго освен бели ризи, бели пан­талони и поли, бели обувки и чорапи, дори бели шапки. Беше ху­баво най-после да намеря отговор за подобна странна и ограничена търговия. Заведоха ме и на футбол, който се играе по австралийски правила. Представляваше наистина груба игра. Всички играчи на американски футбол, които бях виждала, носеха яки подплънки, шлемове и бяха облечени от глава до пети. Тези тук бяха с къси панталони, ризи с къси ръкави и нямаха никакви подплънки. На плажа видях хора с гумени шапки, прикрепени под брадичката. Научих, че по този белег се отличават спасителите. Освен това имат и специ­ален спасителен патрул срещу акули. Не се случва често някой да бъде изяден от акула, но си е проблем и се преминава през специ­ално обучение.

Австралия е най-равнинният и сух континент на света. Планини­те в съседство с бреговете са причина дъждовете да бягат към океана и да оставят деветдесет процента от сушата полубезводна. Можеш да изминеш две хиляди километра по въздуха между Сидни и Пърт, без да видиш никакъв град.

Пропътувах по-големите градове на континента поради здрав­ния проект, с който бях обвързана. В Съединените щати разпола­гах със специален микроскоп за наблюдение на цялата кръв, а не разделно или с лабораторни добавки. При цялостното наблюдение на капка кръв има възможност да се проследят графично много от аспектите на химичния състав на пациента. Ние прикачвахме микроскопа към видеокамера и монитор. Както си седяха до лека­ря, пациентите можеха да видят своите бели и червени кръвни телца, бактериите или мазнините, на по-заден план. Аз взимах проби и показвах на пациентите кръвта, след това исках от пушачите нап­ример да излязат и да изпушат по една цигара. Само след няколко минути ние взимахме друга проба и те можеха нагледно да уста­новят ефекта само от една-единствена цигара. Тази система се използва за обучение на пациентите и изключително силно ги мотивира да станат отговорни за собственото си здраве. Лекарите могат да я прилагат при различни случаи: да покажат нивото на холестерина в кръвта или забавена реакция на имунната система и след това да поговорят с пациентите какво трябва да направят, за да си помогнат. Обаче в Съединените, щати осигурителните компании не покриват разходите по превантивните мерки, така че пациентът плаща от джоба си. Надявахме се, че австралийската система ще бъде по-отзивчива. Задачата ми беше да демонстри­рам техниката, да внасям и осигурявам оборудването, да пиша инструкциите и най-важното - да осъществявам обучението. Това беше един много стойностен проект и аз си прекарвах чудесно Там Долу.

В един съботен следобед посетих научния музей. Гид беше едра скъпо облечена жена, която проявяваше любопитство към Америка. Ние се разприказвахме и скоро станахме добри приятелки. Един ден тя ми предложи да се срещнем за обяд и препоръча старомодна чайна, която се намираше в самия център на града и рекламираше гадатели.

Спомням си как седях в заведението в очакване да се появи при­ятелката ми и си мислех защо, след като съм толкова точен човек, имам аура, която привлича хора, които обичат да закъсняват. Наб­лижи време да затварят, а от жената нямаше и помен. Наведох се да си вдигна чантата от пода, където я бях положила преди четири­десет и пет минути.

В този момент слаб висок и мургав младеж, облечен в бяло от сандалите до тюрбана, приближи към масата ми.

- Сега имам време да ви погадая - заяви той с тих глас.

- О, само чаках приятелка. Но явно нещо й се е случило. Ще дойда друг път.

- Понякога това е за добро - беше неговият коментар, докато придърпа стол към малката кръгла маса за двама. Той седна и взе ръката ми в своята. Обърна дланта ми нагоре и започна да ми гадае. Не гледаше в ръката ми, очите му останаха взрени в моите.

- Причината, поради която си дошла на това място, имам пред­вид не чайната, а континента, е съдбовна. Тук се намира някой, с когото си се споразумяла да се срещнеш за ваше общо благо. Спо­разумението е направено, преди някой от вас да е бил роден. На практика сте избрали да се родите в един и същ момент - единият на върха на света, а другият Тук Долу. Пактът е бил осъществен на най-високо ниво на вашето вечно аз. Вие сте се съгласили да не се търсите един друг, докато не минат петдесет години. Сега времето е настъпило. Когато се срещнете, ще има мигновено разпознаване на душевно ниво. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Той стана и излезе през врата, за която предположих, че води към кухнята на ресторанта. Бях безмълвна. Не проумявах смисъл в нищо от това, което ми каза, но той говореше толкова убедително, че бях принудена да го приема със сърцето си.

Случката ми се стори още по-заплетена, когато приятелката ми се обади вечерта, за да се извини и да обясни защо не е спазила уговорката ни за обяда. Тя много се развълнува, когато й казах какво е станало и прояви желание на следващия ден да отиде и тя при този гадател, за да научи нещо за собственото си бъдеще.

Когато отново ми се обади, ентусиазмът й бе преминал, в съм­нение.

- Чайната не разполага с мъже гадатели - съобщи тя. Там има само жени, които се сменят всеки ден. Във вторник е била Роуз и тя не гледа на ръка, а на карти. Сигурна ли си, че си отишла на същото място?

Знаех, че не съм откачена. Винаги съм смятала предсказанията за чиста забава, но едно нещо беше сигурно: младият мъж не беше плод на въображението ми. Е, добре, оситата така и така мислеха за янките, че са куку.

Освен това никой не взимаше нищо на сериозно освен майтапи­те, а Австралия беше пълна с майтапи и развлечения.

 

НАВИСОКО

 

Имаше едно-единствено нещо в тази страна, което не одобрявах. Струваше ми се, че първите хора тук, тъмнокожите туземци, наричани аборигени, бяха подложени все още на дискриминация. Към тях се отнасяха почти по същия начин, както ние, американците, се отнасяхме към нашето коренно население. Земята, в която им бе определено да живеят, Пустошта, представ­ляваше гол пясък, а по на север - назъбени скали и полупустиня с храсталаци. Единствените свестни територии, смятани все още за техни земи, бяха същевременно оформени като национални парко­ве, така че те съжителстваха в тях заедно с туристите.

Не можех да видя аборигени да заемат някакви обществени пос­тове, нито да вървят по улиците с деца в ученически униформи. Не видях н никой от тях да посещава неделните църковни служби, въпреки че попадах на различни вероизповедания. Не ги виждах и да продават зеленчуци, нито стоки в някой универсален магазин, нито да приемат колети в пощата. Посещавах правителствени кан­целарии и никъде не видях чиновници аборигени в тях. Не ги сре­щах да работят. на бензиностанциите или да чакат клиенти във ве­ригите заведения за бързо хранене. Изглеждаха съвсем малобройни. В града се забелязваха наети в туристическите центрове. Почива­щите ги зяпаха в ливадите край кошарите и оборите, където рабо­теха като помощници, наричани джакару. Когато собственикът на някое ранчо открие, че скитаща група аборигени са убили овца, той не предявява иск за обезщетение. Туземците взимат само онова, от което наистина се нуждаят за прехраната си, пък и, честно казано, приписват им се свръхестествени сили за отмъщение.

Една вечер наблюдавах група млади, двайсет и една-две годиш­ни, полукастови аборигени, които наливаха бензин в тенекиени кутии н след това го дишаха, докато вървяха през града. Видимо се опияняваха от парите. Бензинът представлява смес от въглево­дород и химикали. Знаех, че те действат силно разрушително на костния мозък, черния дроб, бъбреците, адреналиновите жлези, гръбначния мозък, както и на цялата централна нервна система.

Но като всички останали на площада  онази нощ аз не предприех нищо. Дори не си направих устата. Не направих и опит да спра глупашкото им представление. По-късно научих, че един от тези младежи е умрял от оловна интоксикация и затруднено дишане. Почувствах загубата толкова силно, сякаш бях погребала отдав­нашен приятел. Посетих моргата и разгледах трагичните тленни останки. Като човек, посветил живота си на опитите да се предпа­зим от болести, смятах, че липсата на култура и загубата на лична цел са сред допринасящите фактори при наддаването със смъртта. Най-криво ми беше от това, че ги бях наблюдавала, без да си мръдна пръста да ги спра. Разпитах моя нов приятел, оси, Джоф. Той притежаваше голям бизнес за търговия с коли, беше моя възраст, неженен н много привлекателен - австралийският Робърт Редфорд. Няколко пъти си бяхме определяли срещи, така че след един сим­фоничен концерт, докато вечеряхме на свещи, аз го попитах дали гражданите тук са наясно какво става и не се ли опитва някой да направи нещо.

Той отговори така:

- Да, тъжно е, но нищо не може да се направи. Ти не разбираш аборигените. Те са примитивни, диви, хора от Пустошта. Ние пред­лагахме да ги образоваме. Мисионери прекараха години да ги уве­щават да приемат вярата. В миналото те са били канибали. И днес все още не желаят да се отърсят от своите обичаи и стари поверия. Мнозина от тях предпочитат непосилните трудности на пустинята. Земята на Пустошта е костелив орех, но и те са най-твърдите хора в света. Знае се, че онзи, който обкрачва две култури, рядко постига успех. Вярно е, че те са умираща раса. Числеността им намалява по тяхна собствена воля. Те са безнадеждно невежи хора и нямат никаква амбиция да преследват успех. И след двеста години те са непригодни за него. Нещо повече, те дори не правят опити. В биз­неса на тях не може да се разчита - държат се така, сякаш не с в час. Повярвай ми, не би могла да ги въодушевиш с нищо.

Изминаха няколко дни, но аз не преставах да мисля за умрелия младеж. Започнах да обсъждам загрижеността си с една жена от здравеопазването, която също като мене разработваше специален проект. Работата й включваше срещи със стари хора от коренните жители. Тя документираше диви растения, билки и цветя, за които по научен път можеше да се докаже, че помагат да се предпазим от някоя болест или я лекуват. Владетелите на това познание бяха хората от Бута. Рекордът, който отбелязваха по дълголетие и ниска степен на дегенеративни заболявания, говореше от само себе ся. Тя потвърди, че съвсем незначителен напредък е отбелязан при интег­рирането на расите, но бе склонна да ми помогне, ако аз желая.

Ние поканихме  двадесет и двама младежи, наполовина аборигени на среща.Тя ме представи. Тази вечер аз говорих за правителстве­ната система за частната стопанска инициатива и обсъдих органи­зацията, наречена Реализация за обществено онеправдани младежи от града. Целта беше да изнамерим какъв продукт да произвежда групата. Съгласих се да ги науча как да купуват суровини, как да организират работната си сила, как да създадат предмета и да го изнесат на пазара, как да се установят в бизнеса и в банковата общност. Те проявиха интерес.

На следващата среща преценихме възможностите за някои про­екти. По време на детството ми дядо и баба живееха в Айова. Спомням си как тя повдигаше рамката на прозореца и закрепяше в отвора мрежа на височина една стъпка. Къщата, която обитавах в Австралия, нямаше мрежи и това бе типично за повечето стари крайградски домове. Климатични инсталации в повечето случаи не се инсталираха, така че съседите ми просто повдигаха прозорците и оставяха летящите насекоми да прехвърчат навътре и навън. Комари нямаше, но водехме ежедневна борба с крилатите хлебар­ки. Лягах си сама, но много често се събуждах, за да установя, че споделях възглавето си с няколко двуинчови черни животинки с твърди телца. Мислех си, че мрежата може да бъде щит срещу тяхното посегателство.

Групата се съгласи, че мрежите щяха да се окажат добър арти­кул, с който да се започне бизнес. Познавах една семейна двойка в Съединените щати, към които можех да се обърна за помощ. Той беше инженер-дизайнер в една голяма корпорация, а тя беше ху­дожничка. Ако успеех в писмо да им обясня какво ми трябва, те щяха да създадат проект. Наистина той пристигна след две седми­ци. Моята скъпа стара леля Нола от Айова предложи да ни заеме известна сума, за да закупим първоначалния материал и да задви­жим бизнеса. Нуждаехме се и от място. Гаражите бяха рядкост, но имаше достатъчно навеси за коли, така че ние се сдобихме с такъв и работехме на открито.

Всеки от младите аборигени сякаш по естествен път застана на онзи пост, който най-много му идваше отръки. Имахме счетоводи­тел, закупчик, домакин, който държеше под строг отчет нашия сменящ се инвентар. Имахме специалисти за всяка една част от продукта, дори няколко родени търговци. Аз стоях в сянка и наблю­давах как се оформя структурата на компанията. Беше очевидно, че без моето внушение кое как да правят, те се бяха съгласили помеж­ду си, че онзи, комуто харесваше да поеме единствено задължени­ята по почистването, допринасяше в същата степен за крайния успех. Нашият подход беше да предложим някъде мрежите за свободно ползване за няколко дена. Когато се връщахме, ни се плащаше, ако мрежите са имали успех. Обикновено получавахме и нови поръчки за оста­налите прозорци в имота. Аз учех младежите и на доброто старо американско правило да искат препоръки.

На една среща в края на седмицата обясних на Джоф за нашия проект и за желанието ми да помогна на тези хора да станат финан­сово независими. Може би те нямаше да бъдат наети да работят, за някоя компания, но и нямаше да им се попречи да закупят някоя, ако съберяха достатъчно средства. Предполагам, че съм се фукала за приноса си към разпъпващото им чувство за собственото им зна­чение. Джоф каза:

- Браво на теб, янки!

Но следващия път, когато се видяхме, той донесе със себе си някои исторически книги. Седнала в неговия двор с изглед към най-кра­сивото пристанище на света, аз прекарах една цяла събота в четене.

Имаше и цитат на негово преосвещенство Джордж Кинг от 16 декември 1923 година от публикация в „Аустрелиън Сънли Таймс": Аборигените На Австралия без съмнение представляват ниско ниво в скалата на човечеството. Те нямат достоверна традиционна история нито за себе си, нито за своя произход или прояви. Ако бъдат заличени от света в настоящия момент, те няма да оставят нито едно произведение на изкуството като паметник за това, че са съществу­вали като народ. Но те явно са бродили по обширните равнини на Австралия още през най-ранните периоди на световната история."

Имаше и друг, по-съвременен цитат, от Джон Бърлес, който показваше отношението на бяла Австралия: „Аз ще ти дам нещо, но ти нямаш нищо, което бих поискал."

Извадки от етиологични и антропологични трудове от Четиринайсетия конгрес на австралийската и новозеландска асоциация за научно развитие сочеха:

„Обоняние - неразвито.

Памет - съвсем слабо развита.

Децата - лишени от каквато и да е сила на волята.

Склонни към коварство и предателство.   

Не страдат от болка така остро, както по-висшите раси."

В една от историческите книги пишеше, че момчето абориген в Австралия става мъж с ритуал, при който пенисът му бива обрязан с тъп нож от камък и без упойка при пълна липса на каквато и да било проява на болка. А в пълнолетие се влиза, когато преден зъб бива избит от някой свят мъж, който владее камъка като оръжие, след което обелената от пениса кожа се сервира за вечеря на мъжките роднини, а момчето се изпраща само в пустинята, ужасено и кървящо, за да докаже, че е способно да оцелее. В историята също пишеше, че те са канибали и че жените изяждали собствените си бебета, като наблягали на най-нежните мръвки. Една случка в кни­гата разказваше за двама братя: по-младият пронизал по-големия, докато спорели за жена. След като сам ампутирал гангренясалия си от раната крак, по-големият ослепил по-малкия брат и те заживели щастливо. Единият пристъпвал върху протеза от кост на кенгуру и дърпал другия след себе си, хванали края на дълга пръчка. Четивото беше потискащо, но най-невъзможна за разбиране ставаше прави­телствената информация за осъществяваната от аборигените при­митивна хирургия и че за щастие те притежаваха по-нисък от нор­малния човешки праг за болката.

Моите сътрудници в проекта не бяха диваци. Като нищо можех да ги сравня с младите неудачници в собствената си страна. Те живееха изолирано от обществото, половината бяха на помощи за безработни. Струваше ми се, че се бяха примирили с живот, насе­лен от дънки левис втора употреба, консерва топла бира и на всеки няколко години по един индивид, който удряше късмета.

Следващия понеделник, когато се завърнах отново при своя проект с мрежите, осъзнах, че съм свидетелка на искрена несравнима под­крепа, далечна от този свят на бизнеса. Беше наистина освежаващо.

Запитах младите работещи за тяхното историческо наследство. Отговориха ми, че значението на племенния произход е изчезнало отдавна. Много малко си спомняха как прародителите им са им разказвали за живота, когато единствено расата на аборигените е, населявала континента. Тогава са съществували племената на Хо­рата от Солената Вода, на Хората Ему и т. н. В интерес на истината обаче не им беше приятно да им се напомня за тъмната им кожа и за отликата, до която тя водеше. Надяваха се да се оженят за изб­раник с по-светъл цвят и така децата им съвсем да избелеят.

Компанията бележеше успехи по всички показатели, така че не се изненадах, когато един ден ми телефонираха, за да ме поканят на среща, провеждана от едно племе аборигени на другия край на континента. От обаждането се подразбираше, че това не е просто някаква среша, а моята среща.

- Уредете така нещата, че да присъствате - помоли глас на ко­ренен жител.

Аз си поднових гардероба специално за случая, купих си билет отиване и връщане и си направих хотелска резервация. Съобщих на хората, с които работех, че ще отсъствам за кратко време и по повод уникалното призоваване. Споделих възторга си и с Джоф, както и с хазяйката, излях го и в писмо до дъщеря си. Беше чест, че хора толкова надалеч бяха чули за нашия проект и желаеха да изразят своята благодарност.

- Транспортът от хотела до срещата ще бъде осигурен - продължи гласът.

Трябваше да ме вземат по обяд. Очевидно това означаваше, че ме очаква тържествен обяд-награда. Чудех се какво ли меню ще сервират.

Е, Ооота наистина се появи точно в дванайсет часа, но на въпроса каква храна ще сервират аборигените, още нямаше отговор.

 

БАНКЕТЪТ

 

Невероятното целебно мазило, направе­но, като се загряват листа и се събират маслените капки, действаше -  краката ми най-после получиха облекчение, достатъчно да ми даде кураж да си помисля отново да стана. От дясната ми страна имаше няколко жени, които, изглежда, имаха нещо колективно наум. Те събираха широки листа и докато една бъркаше из храсти и повалени дървета с дълга н остра пръчка, друга слагаше нещо в шепа и го поставяше върху листо. След това отгоре с второ листо затискаше съдържанието и го подвиваше, а пакетчето се връчваше на някой бегач, който на свой ред го отнасяше при огъня и го заравяше във въглените. Обзе ме любопитство. Това беше първото ни общо хранене, менюто, за което си бях блъскала главата в продължение на седмици. Аз се примъкнах, куцукайки, за да надзърна по-отблизо, и не повярва»х на очите си. В шепата й лежеше огромен бял гърчещ се червей.

Отново дълбоко въздъхнах. Вече му бях изпуснала края колко пъти през този ден се бях почувствала като ударена с мокър парцал. Едно беше сигурно: никога нямаше да изгладнея дотам, че да ям червеи! В този момент обаче аз вече учех урок: никога не казвай „никога". И до ден днешен това е дума, която се опитвам да елиминирам от моя речник. Научих, че съществуват неща, които предпочитам, и други, които избягвам, но думата  никога  не оставя вратичка за непознати ситуации, пък и  никога  представлява    много, много дълъг период.

Вечерите с племенните хора ми д